“Мъже” (Георги Марков)

Прочетох последната страница на “Мъже” и преди да изтрия файла от киндъла си, гледах няколко секунди заглавието на книгата и името на Георги Марков. Първото, което ми дойде наум, бе въпросът с какво бих заменил тази дума с четири букви (“мъже”), ако сега някой ми поднесе кръстословица? Веднага се сетих за друга дума, също четирибуквена, която бих използвал без да се замисля – “хора”. Защото този роман, за мен, е една много човешка книга. Книга за стремежите, мечтите и страховете на хората, за любовта и приятелството помежду им, за смелостта им и трудностите, пред които се изправят, търсейки себе си и своето щастие.
Да, вярно е, че в един момент се чудех доколко и как романът е актуален и днес. Идеологическият багаж в книгата понатежава, но това е само на пръв поглед. Под този тънък конюнктурен пласт се усеща голямото желание на Марков за пречистване и промяна в операционната система на българската комунистическа реалност. Грешките в нея през шейсетте години на миналия век, когато е писан романът, очевидно вече са прекалено много. Става ясно, че е налице сериозно разминаване между думите от лозунгите по стените и делата на хората. Кой знае, може би малко по-късно именно този стремеж се преражда в разочарование, което поставя автора пред съдбовния му избор да напусне завинаги България.
На фона на това, като умел разказвач, Марков изгражда образите на тримата свои герои – Младен, Иван и Сашо. Това са три човешки съдби, три житейски философии, които едновременно се отричат и се допълват взаимно.
Впечатляващ е усетът на автора към онези уж “малки” моменти, които те карат да се замислиш за “големите” неща в живота. В книгата има няколко запомнящи се такива, които наистина покоряват с усещането, че Георги Марков е въплътил в нея огромна част от самия себе си и своето усещане за справедливост. Сякаш приседнал край тримата приятели, наблюдаващ ги отблизо, прошепвайки на младостта си: “Не си отивай! Моля те, остани още малко! Нека те погледам.”
Долових стремежът му да вдъхне модерно звучене на социалистическия морал. Да го изтупа от митологемите му и да му придаде човешко лице. Нещо подобно на онова, което искаха Дубчек и другите в Чехословакия през 1968 г. Е, нито те, нито Георги Марков, успяха да променят системата, но оставиха доказателства за това, че са се опитали поне да си го представят. Романът “Мъже” е едно от тях.