Сгушена под щедрата сянка на две градски дървета, кръстосали влюбено клони, сивата улична кафе машина тръпнеше в очакване на поредния си клиент. Около нея, като почетна стража бяха паркирани зелено непретенциозно рено и един стар, но горд, син фолксваген голф с малко поожулени калници. Небето беше сменило сутришното си тъмно синьо настроение с малко по-светла гама, сякаш август си играеше от скука с фото филтрите на инстаграм. Трафикът беше понамалял – като водата в горните етажи на общежитията в Студентски град през 90-те години на миналия век. Само следобедната прашна мараня се шляеше скучаеща по пазарджишките улици. Изневиделица се появи възрастна двойка с велосипеди. – Ще купим бе, жена! Нека…

Розовият изгрев плахо надничаше през мръсния ръждясал прозорец на влака, който даваше всичко от себе си, за да ни накара поне за кратко да повярваме, че наистина е „бърз“. Лъкатушеше с усилие покрай обширните полета от спящи слънчогледи, които сякаш се бяха забавлявали до късно през нощта и сега не искаха и да знаят за раждането на новия ден. От време на време локомотивът забавяше ход, като че ли машинистът се колебаеше дали всъщност иска да стигне до Варна, където може би го очакваха някакви нерешени проблеми, стари дългове или отегчението на самотното му извънработно съществуване. Една висока кондукторка с къса коса, измачкано тъмносиньо сако и натежали за сън клепачи…