ВАРНА

Розовият изгрев плахо надничаше през мръсния ръждясал прозорец на влака, който даваше всичко от себе си, за да ни накара поне за кратко да повярваме, че наистина е „бърз“. Лъкатушеше с усилие покрай обширните полета от спящи слънчогледи, които сякаш се бяха забавлявали до късно през нощта и сега не искаха и да знаят за раждането на новия ден. От време на време локомотивът забавяше ход, като че ли машинистът се колебаеше дали всъщност иска да стигне до Варна, където може би го очакваха някакви нерешени проблеми, стари дългове или отегчението на самотното му извънработно съществуване. Една висока кондукторка с къса коса, измачкано тъмносиньо сако и натежали за сън клепачи вяло ни провери билетите. Погледът й крещеше „Още малко и ще си взема от онези хубавите банички на гарата, а вие вървете по дяволите с вашето море и плажни кърпи!“. После приплъзна скърцащата врата на купето след себе си и изчезна някъде напред в тази поредна за нея железопътна сутрин.

Монотонното полюшване в такт, шумът, който издаваха релсите и онзи неповторим спарен мирис на влак ме накараха да осъзная за пореден път, че има неща в живота, които просто не могат едно без друго. Взаимно допълващи се и неразривно свързани помежду си. Защото какво би било пътуването с БДЖ без един от тези негови съставни компоненти? Това би нарушило неговото свещено триединство и би убило неподправената му романтика.

След още няколко десетки комбинации от потраквания по релсите най-после се показа Аспаруховият мост и всички в купето се оживихме.

Мургавият нисичък мъж срещу мен изведнъж се размърда и въздъхна:

– Ей, уж щяха да го ремонтират миналата година. Започнаха нещо да човъркат по едното платно и така си остана.

С великодушна усмивка се опитахме с жена ми и тъста ми да преглътнем този нагъл опит да ни бъде развалено сутрешното морско настроение. Но Гласът на всенародното недоволство довърши мисълта си:

– Като всичко в България! Няма да се оправим и това е положението!

Варна ни посрещна тъжна и изплашена след снощната буря. Дори не успях да усетя онзи специфичен мирис на солена вода и водорасли, който морския бриз обикновено носи щедро към гарата. Навсякъде по улиците имаше нападали клони и листа. Дори слънцето се беше скрило, обидено на тези няколко пияни древногръцки богове, които бяха вилнели миналата нощ из Одесос.

Продължихме по Главната улица. Пресякохме Морската градина и се озовахме на плажа. Определено не бяхме улучили най-подходящото време. Беше хладно, а водата студена и неспокойна.

– Морето днес не приема гости. – каза Валечка с малко тъга в гласа си.

– Да! – съгласих се аз, осъзнавайки, че май наистина има такива дни, в които на горкото море не му е до хора, дошли да го притесняват, чешейки зад ушите егоизма си.

Трябва да има повече такива дни! Вярвам в това.

Свалихме обувките си и поехме по мръсния пясък, заобикаляйки няколко вече безполезни фаса, една празна пластмасова бутилка от бира и скъсана найлонова торба.

Нагазихме в студената морска вода и се заслушахме в крясъка на чайките и гларусите.  Загледах се, опитвайки се да видя началото на този дълъг лист индиго, който небето беше поставило над водата. Някакво късче сиво-синя  безкрайност, което Някой ни подаряваше точно в този момент. Прегърнахме се с Валечка и го споделихме без думи.

Скоро на плажа, към нас и спасителите, гордо опънали жълтия флаг, се присъедини и възрастна  двойка. Жената, запретнала крачолите на панталона си вървеше отпред. А след нея ситнеше симпатичен слаб старец. Босите му артритни крака оставяха интересни следи по пясъка, а върха на бастуна му се мокреше от време навреме от прииждащите малки вълни.

– Помниш ли като доведохме децата за пръв път тук? – обърна се жената към мъжа си, докато минаваха покрай нас. – Бяха ти дали карта от службата.

Притежателят на бастуна не отговори. Вместо това поспря за миг, облегна се на него и се загледа в далечината.

– Остаряхме, Кольо. Остаряхме. – продължи жената.

Старецът гордо се усмихна. Поклати глава и отвърна:

– То – морето не остарява. То помни всичко.

После отново закуцука надолу по плажа.

Едно малко бяло рибарско корабче изсвири изведнъж сякаш, за да напомни за себе си, после продължи пътя си право напред към хоризонта.