КАФЕ

Сгушена под щедрата сянка на две градски дървета, кръстосали влюбено клони, сивата улична кафе машина тръпнеше в очакване на поредния си клиент. Около нея, като почетна стража бяха паркирани зелено непретенциозно рено и един стар, но горд, син фолксваген голф с малко поожулени калници. Небето беше сменило сутришното си тъмно синьо настроение с малко по-светла гама, сякаш август си играеше от скука с фото филтрите на инстаграм. Трафикът беше понамалял – като водата в горните етажи на общежитията в Студентски град през 90-те години на миналия век. Само следобедната прашна мараня се шляеше скучаеща по пазарджишките улици. Изневиделица се появи възрастна двойка с велосипеди.
– Ще купим бе, жена! Нека вземем пенсиите другия месец и ще ги купим. – каза мъжът, намествайки бялата си сламена шапка, докато двамата минаваха покрай мен.
– Като свършат ще те питам! – наставнически отговори жената, която въртеше бавно педалите зад него. Тонът й явно показваше кой от години води счетоводството вкъщи. – Гледай си пътя! После ще говорим.
Гледах как двамата колоездачи бавно се отдалечават покрай двора на пазарджишката държавна болница, а от отворения прозорец на спрялата наблизо кола един мъж псуваше на висок глас държавата, живота си и всичко, за което се сети. Новините на Дарик радио, които слушаше, служеха само за фон на справедливия му гняв. Кой знае защо се запитах дали аз обичам страната си такава, каквато е. Защото България не е само Седемте рилски езера, Боянската църква и Стария град в Пловдив. Тя е също и дупките по пътищата, просяците, вечно закъсняващите влакове на БДЖ и този псуващ борец за правда тук и сега. Ако обичаш един човек, ти го приемаш и го обичаш с всичките му слабости и достойнства. Не можеш да обичаш наполовина. Поне аз не мога. Не би ли трябвало да е същото и с България и всички нас, които все още живеем в нея?
Вече бях близо до кафе машината и се приготвях да си пусна монетата за едно дълго със сметана, когато чух женски, загрубял от дългогодишна злоупотреба с тютюн, глас някъде зад гърба си:
– Душа, черпи ме и мен едно кафенце!
Обърнах се и видях една възпълна усмихната циганка на неопределена възраст. Веднага се сетих за Жануария от първия латино сериал, който аз поне си спомням – „Робинята Изаура“. Лъскавата й блуза с леопардови шарки беше изпълнена до краен предел от пищното й тяло. Самите леопардови шарки всъщност приличаха на размазани по асфалта кюфтета. Крачолите на тъмните й шалварести панталони бяха запасани в шарени хавлиени чорапи, което ме наведе на мисълта, че Джъстин Трюдо просто е заимствал от нея идеята за емблематичния си стайлинг. Кафяво-червената й коса беше потна и едва укротена на конска опашка, която се спускаше от несъразмерно голямата й глава.
Бях в настроение и казах:
– Защо пък не, но не се ли срамуваш да просиш?
– От теб не ме е срам. – отговори пазарджишката Жануария и ме погледна като домашна котка с дългогодишен опит с хората.
– Така ли? Защо?
– Не знам. – отвърна жената.
Автобусът ми за Пловдив скоро щеше да пристигне. Нямаше време за губене. Пуснах монетата от от 1 лв. и натиснах копчето за кафе от 40 ст.
– Благодаря ти! Жив и здрав да си, душа! – каза ми Жануария, докато й подавах картонената чашка със скъпоценна течност.
Автоматът издрънча и чух как няколко монети паднаха като ранени мечти в дупката за ресто. Бръкнах, за да ги извадя, но вместо 60 там имаше 90 ст. Или някаква механична грешка, или някой преди мен просто беше пуснал повече пари, забравяйки да си ги вземе.
– Видя ли сега? – обърнах се аз към Жануария. – Дори не успях да те почерпя. Някой друг го направи вместо мен.
Тя се усмихна и после каза:
– Все едно, че си го направил.
– Как така? – попитах недоумяващо.
– Ами така. Поиска да го направиш. Това е същото.
Един зелен автобус, пътуващ за някакво село мина полупразен край нас и замириса на нафта.
– Може би си права. – отвърнах замислен. – Може би.
Жануария ми подари още една усмивка за „Довиждане“, а после се обърна и бързо пресече улицата с чаша в ръка.