МЪЖЪТ С ПАЛМАТА

Чакалнята на автогара “Юг” беше необичайно тиха и почти празна. Това сакрално място, на което се срещат и разминават толкова много непознати хора, съдби и планове, сега приличаше на български киносалон от края на 80-те години, в който се прожектира съветски филм. Дори спареният въздух, който като любезен портиер обикновено посреща новодошлите в помещението, беше излязъл някъде навън да се поразсее. Само облаците любопитно надничаха през мръсните стъкла, за да се огледат в тях, доколкото е възможно.

Първата за деня вълна от напрежение, бързане и врява явно беше отминала, за да направи място на краткия момент на измамно спокойствие и неестествена тишина. Като в живота ни – дни и години на относително щастие се редуват с нетърпеливи проблеми и трудности от най-разнообразен характер.

Сякаш осъзнавайки това, продавачката на билети беше свалила големите си старомодни очила  и разтриваше с пръсти умореното си слепоочие. Заглуших гласа на неудобство си и наруших този свещен ритуал. Купих си билет и седнах на една от седалките до чувството си за търпение, калено с годините като дете на ескимоси, за да се посветя на едно от най-трудните упражнения във фитнеса на живота – чакането. Мисля, че то напълно заслужено може да бъде обявено за Осмото изкуство. А за негова муза предлагам незнайната билетопродавачка с отегчен поглед и очила, приличащи на фарове на жигула. В краен случай биха могли да превърнат чакането в олимпийска дисциплина, което все пак е някакво признание за неговата социална значимост.

Обут в стари плетени обувки, издънени на палците, срещу мен седеше мъж на около седемдесет години. Синият му лъскав анцунг с отлепен от едната страна кант ярко контрастираше с овехтялата му карирана риза с къси ръкави. Върху голямото му чело, точно под побелялата му коса, удобно се бяха разположили една под друга две бръчки – следи от напрегнат живот, явно изпълнен с предизвикателства.

Косматите му жилести ръце си почиваха като уморени текстилни работнички, сключени на гърдите му и аз веднага забелязах избледнялата му татуировка. Беше палма с разлистени клони.  Малко по-надолу, с разкривен надпис, пишеше “1981 г.”

– Харесва ли ти? – попита ме човекът с любопитство.

– Да! – излъгах аз без да се замислям. Времето и старостта бяха казали тежката си дума и красивата някога палма вече приличаше на пилешка пържола от бут във витрина за бързо хранене.

– Спомен ми е от Златни пясъци. Бях спасител там преди много години. – каза собственикът на татуировката. А после допълни – Хубави времена бяха.

Един нервен шофьор мина покрай нас с табела ПЛОВДИВ – СОФИЯ под мишница. Пусна си едно кафе от машината и бързо излезе, опитвайки се със свободната си ръка да приглади измачкания си черен панталон.

– А какво значи “1981 г.”? – събрах смелост аз и попитах човека срещу мен.

Той направи опит да се усмихне. Погледна някак срамежливо настрани и каза:

– Тогава срещнах Ирена и бях щастлив.

После набързо ми разказа за момичето от Чехословакия, което било със семейството си на почивка на българското Черноморие преди 38 г. Влюбили се от пръв поглед и изживели десет незабравими дни. Обещали си един ден отново да бъдат заедно – завинаги. Дали си клетва на брега на морето. А за свои свидетели избрали чайките и гларусите, кръжащи над главите им.

– На какъв език си говорехте. – попитах аз, опитвайки се нескопосано да се пошегувам.

– На руски. – отговори той. – Когато бях млад, любовта говореше руски.

Замълчах за миг, погледнах часовника си, чудейки се защо колежката ми Марианка още се бави и попитах:

– Какво стана след това?

Лицето на човека с палмата на ръката вече беше напълно безизразно. Примигна спокойно с очи и каза:

– Нищо. Чаках Ирена няколко години да се върне. Обичах я и вярвах, че един ден отново ще я видя.

Забелязах как една възрастна госпожа с много къса къдрава коса влиза с големия си куфар на колелца и търси с поглед някакво разписание.

– Чакаш ли я още? – отново се осмелих да попитам своя незнаен спътник, докато той се наместваше по-удобно на седалката.

– Не. – отговори. – Вече не. Останаха ми само спомените от онези десет дни.

Помълчахме още малко, докато някакви мисли увиснаха безпомощно като начинаещи акробати във въздуха между нас. Погледнах нервно часовника си, а събеседникът ми каза:

– Ще тръгваш ли?

– Да. – отговорих и станах. Преметнах раницата си и допълних: – Довиждане!

– Довиждане! – отговори човекът замислено, кръстоса отново ръцете си и се загледа в старата си татуирана палма.