СРЕЩА

Сутрините в края на септември приличат на мързеливи разглезени госпожички, които нарочно се излежават до възможно най-късно в леглото си. Затискат палаво с ръка вратата пред нетърпеливия нов ден, а после хукват пред него по събудените градски улици и весело подритват нападалите по тях есенни листа. Приготвям се да се втурна подире им, слизайки от пловдивския автобус. Шофьорът не бърза и със самочувствието на капитан на круизен кораб бавно паркира на спирката на пазарджишката държавна болница. Чувствам се като коркова тапа в бутилка шампанско на Нова година – напирам да изляза по-бързо на свеж въздух след близо половин час „хитове“ на радио „Веселина“. Такава „музика“ толкова рано сутрин е истинско изпитание за мен, а общо взето минавам за търпелив човек. И все пак, ако можех да избирам, бих предпочел добрите стари китайски мъчения пред попфолка. По-поносими са някак. А толкова много ми се четеше Клавел и неговата „Вихрушка“, които обаче ще трябва да почакат.
На спирката мирише на банички. Само на 20 метра една от друга две баничарници очакват своите клиенти. Това се казва колегиалност! А после пак някой ще говори за клона и маймуните. Явно, че клонът е здрав. Дал Бог и достатъчно маймуни.
Всъщност, мисля че баничката отдавна е заела своето специално място в българската народопсихология, редом до завистта, чушкопека и чопленето на печен слънчоглед на обществени места.
Поемам бързо към училището. Чакат ме входни нива в пети, шести и единадесети клас. Все важни и класически въпроси от типа на „Защо управлението на цар Симеон се нарича Златен век?“, „Какви са последиците от участието на България в Първата световна война?“ и т.н. Има ли нещо по-култово от това, освен може би ученическа екскурзия по направлението Карлово – Калофер – Сопот.
Почти стигам гърбавото мостче на канала, когато някой извиква зад гърба ми:
– Добро утро, даскале!
Обръщам се, а зад мен жена попрехвърлила 60-те години с оловно сива коса, син елек без ръкави и панталони от груб плат, която бута пред себе си голямо старо колело с женска рамка.
Поздравявам я от учтивост, без да мога да си спомня откъде се познаваме. Вече сме на самото мостче, когато тя изведнъж подпира колелото си върху жълто-синия метален парапет и ми казва:
– Как я караш?
Отварям уста, за да обясня, но жената е по-бърза.
– Аз съм горе-долу добре. Абе щом сме на крак – берекет версин. Само да сме здрави!
– Да! – успявам да кажа аз, докато тя подпира с крака си педала на колелото.
– Не знам дали знаеш, даскале, ама аз гледам двама болни – един с рак и една бабичка. Сега съм тръгнала да ги обходя.
Едно бездомно куче бързо притичва покрай нас по мостчето, на което стоим ние, а жената довършва:
– Лоша работа ти казвам. Много болен народ. Ама знаеш ли – освен болката и самотата много им тежи. Като тръгна да си отивам, бабичката ме гледа тъжно и ми вика „Остани още малко! Ей така – само да помълчим заедно.“
Усещам как някаква невидима ръка бавно ме стиска за гърлото.
– Ти иначе как си? – продължава жената, която гледа болни хора.
– Благодаря! Добре съм. – успявам да довърша за пръв път цяло изречение.
– Е, хайде със здраве! – казва тя. Качва се на голямото си колело и с усилие бавно завърта педалите.
Аз поемам отново по пътя си. Един огромен билборд с надпис „Пожелай си повече!“ остава зад гърба ми. Вдигам ципа на жилетката си, усещайки за пореден път, че есента вече е тук.