ИЗБОРИ

– Раздаде ли ги всичките? – попита отегчено момчето, докато разкопчаваше суитшърта си. До него, на мръсната дървена седалка, безмълвно стоеше стекче с предизборни флаери, обвити грижливо с ластик и картонена чашка с кафе.

– Ти как мислиш? – отговори с въпрос момичето. С престорена гордост вирна високо глава, при което конската й опашка заприлича на истинско кестеняво корабно въже, спускащо се по гърба й. Усмихна се и театрално вдигна двете си ръце като победител в състезание по лека атлетика, който току що е пресякъл финиша.

Седях тихо до тях на спирката на пазарджишката държавна болница и се опитвах да не мисля за нищо – едно от най-трудните упражнения. Защото мислите ни са като кълбото прежда, което всеки е виждал като дете, да се търкаля някъде около стола на баба му със забити в него два шиша – сякаш нашето “вчера” и “днес”. А “утре”-то? Какво да правим с “туй наше вечно “утре”? Да вярваме ли в него? Да го осъждаме или да се страхуваме?

От другата ми страна бяха седнали удобно един старец и жена на средна възраст. Старецът държеше в ръка измачкания си сив каскет и с плешивото си теме, наведен леко напред, може би търсеше лъчите на благосклонното октомврийско слънце.

– Всички са едни и същи! – каза вяло жената и с блаженство вдиша дима от собствената си цигара, която бавно догаряше в ръката й, като надеждите на българския национален отбор по футбол. – Не вярвам на никой! Няма да гласувам!

Старецът изправи глава и се взря в лицата, които го гледаха от налепените до него предизборни плакати, но не каза нищо.

Вместо да обърнат внимание на тази провокация, момчето и момичето продължиха разговора си.

– Ти какво ще правиш с твоите пари? – попита своя колега младата предизборна агитаторка.

Отговорът беше моментален, искрен и спонтанен:

– Ще се “отрежа” в петък вечер. Ходим с едни приятели в Пловдив всяка седмица. Много е яко. Трябва да дойдеш някой път. А ти?

Една катафалка мина покрай нас и паркира до близката траурна агенция, оставяйки след себе си тягостното и нахално чувство за преходност и вина.

– А ти? – попита отново момчето след тази кратка отрезвяваща за всички пауза.

– Абе, к’во да ти кажа…. – промълви замислено момичето – С майка ми събираме пари за нова пералня, но май няма да мога сега да помогна.

– Защо? – въпросът на момчето увисна във въздуха заедно с дима от цигарата на жената до мен.

– Ще даря парите. – каза момичето. – Не са много, но все пак. Ще ги даря за Георги. Нали се сещаш – момчето, дето…

– Да, да! – прекъсна я колегата й по предизборна кампания. – Сещам се.

Помълчаха още няколко мига, после момичето се усмихна и каза:

– Изпий си кафето и да тръгваме. Трябва да раздадем и останалите.