БАЙ МАРИН
От няколко часа вече сме в тайнствената прегръдка на Карловския балкан. Малкото градче, дало на България толкова много, е някъде зад нас. Не се сещам за друго място, в което можеш да излезеш на терасата на панелния си блок, да си простреш прането, а после с ръка почти да погалиш планината. От векове местните хора съжителстват в хармония с нея. Носят я в сърцата и душите си. А тя ги пази и учи без да се натрапва. Мълчаливо им дава от своята мъдрост и търпение. Калява характера им и пази спомените им.
Живописни пропасти се редуват с гостоприемни полянки, които сякаш те канят да поседнеш за малко. Вече сме уморени. Поне аз. Краката ми са натежали в старите ми туристически обувки. Водачът ни, бай Марин, търпелив и внимателен човек, вече е разбрал това без някой от нас да го е казал на глас. Спира и се усмихва дружелюбно:
– Почивка! – обявява той спасителните 15-тина минути.
Старая се да дишам с пълно гърло. Искам да вкарам в тялото си свежия планински въздух, който вече ми действа като антидот срещу градския стрес. Търся ежедневието си, което все ме гледа като недоволен треньор, размахвайки под носа ми календар с оградени дати и задачи към тях. Търся го, за да му кажа как се чувствам тук и какво мисля за него, но го няма. Чувам само учестеното си дишане и гласа на бай Марин:
– Ей на това място – сочи той една висока скала над нас – идваше да тренира Христо Проданов.
После се замисля за нещо, подпрян на туристическите си щеки.
– Вижте! – обръщам се аз към другите – Там дори има плоча с неговия образ.
Бай Марин не казва нищо. Спокойното му лице леко се разлива в добродушна усмивка.
Време е да тръгваме. Хижа “Хубавец” ни очаква. Или поне така ми се иска.
Величественият Централен Балкан не спира да ни предлага красиви гледки от своя безкраен албум. Пред нас е красиво малко водопадче. Сякаш Стара река е поспряла за миг тук, за да си поиграе, уморена от вечността. А аз имам чувството, че пред мен е капакът на кутия шоколадови бонбони от социализма – такива пейзажи често поставяха върху тях.
– Пррр! Стой! – чуваме някъде зад себе си. Един млад мъж със сурово лице, сякаш изсечено от скалата над нас, направлява малък керван от три коня.
– Отиват в хижата. – обяснява бай Марин, докато гледаме как задниците на конете се поклащат под тежестта на багажа с дисагите върху тях.
– Тук е така. Живее се простичко и трудно. Но май само тук човек е истински. Планината не обича да я лъжат.
Продължаваме пътя си по живописното ждрело. Мисля за думите на бай Марин и за това как и кога сме истински. И какво ни пречи да бъдем себе си. Понякога всичко е толкова фалшиво.
– Бай Марине, искам да те питам нещо. – казвам аз, докато вървим заедно с него. – Винаги съм вярвал, че Васил Левски е нещо много специално за всички хора, свързани по някакъв начин с Карлово, че го носят в себе си. Има ли нещо такова или просто си въобразявам?
Сякаш дочула, че говорим за Апостола, планината притихва в уважително мълчание.
Бай Марин поспира за миг, поглежда ме и търси по-удобно място, в което да закрепи щеката си. Подпира се на нея и говори тихо:
– Това би трябвало да се отнася за всички. Не само за нас – карловци. Левски е на всички българи. Той принадлежи на света.
– Така е. – съгласявам се аз.
– Казват – продължава бай Марин – че Христо Проданов взел със себе си снимка на Апостола на експедицията в Еверест.
– Да. Чел съм. – отговарям.
– Знаеш ли, Илийчо, преди време имах своя канцелария – офис, както сега му казват. Едно от първите неща, които промених в нея, бе да преместя портрета на Левски, който висеше над главата ми.
– Но защо? – питам учудено.
Бай Марин леко забавя ход и кротко ми отговаря:
– Защото, Илийчо, Апостола трябва да се гледа в очите. Разбираш ли? Само тогава можеш да си сигурен, че съвестта ти е чиста. Само тогава можеш да спиш спокойно.
Замислено продължавам да вървя, усещайки как леко настръхвам от думите му. Небето над нас също мисли по въпроса и сякаш търси слънцето, за да му сподели. Уморени сме, а до хижа “Хубавец” има още много път.
– Почивка! – обявява отново бай Марин. Спира, избърсва чело и отпива от шишето си с вода.
