ЕСЕНТА НА ЖИВОТА

На спирката беше тихо. Гледах как дъждовните капки монотонно падат в близката локва сякаш някой уморено подхвърляше камъчета в малко езеро, в което се оглеждаше сивият есенен ден. Наоколо ноември беше разхвърлял небрежно изпопадали листа от близкото дърво, за да изпълни някакво древно природно заклинание за меланхолия.

Един настръхнал и мокър до кости врабец смело се бореше с малко парче баница, което някой великодушно му беше завещал преди да се качи на поредния автобус за някъде. Кой казва, че хората са лоши? Склонни са на такива огромни добрини, особено когато не им струват скъпо.

Долавях мириса на дим, който комините на къщите вече изпускаха на воля като безброй едновременни въздишки.

Всичко ми се струваше толкова тривиално и подредено в детайлите си все едно бях в сериал на Би Би Си.

Синхронът на тази идилия нарушаваше от време на време възрастният мъж, който седеше от дясната ми страна. Облечен в овехтял сив костюм, той нервно почукваше с ожуления връх на дългия си черен чадър.

– Брей, няма край тоя дъжд. – каза сякаш на себе си старецът и грижливо приглади тънките си мустаци. Те явно бяха нещо много специално за него, защото ми се сториха прекалено добре поддържани и дори боядисани. С тях приличаше Аспарух Лешников или някой друг от плеядата български изпълнители на стари градски песни.

– Няма как. – казах аз от учтивост. – Есен е.

Човекът ме погледна замислено и суетно приглади с ръка някаква невидима гънка на панталона си, след което каза:

– Не, младеж! Не си прав.

Погледнах го учудено, а той продължи мисълта си без да бърза:

– Истинската есен ще я усетиш, като дойдеш на моите години, жив и здрав. Тя идва тогава.

„Охоооо“ – помислих си аз – „още един Омар Хаям.“, но не казах нищо.

Една млада жена с букет цветя слезе от син поочукан опел и бързо се скри на сухо при нас.

– Какви красиви цветя! – възкликна старецът.

– О, благодаря! – отвърна кокетно на комплимента жената и леко се смути. За да прикрие своя свян, тя някак между другото, с небрежната изтънченост на дама, преметна един кичур от кестенявата си коса и се загледа в нещо надолу по улицата.

– Обичах да подарявам цветя на моята другарка. – каза възрастният мъж на мен, кимвайки към букета. Усетих как тиха тъга нахлува в мъглявата стаята на сърцето му и без да искам докоснах самотата му, която скучаеше там със спомените му.

Замислих се над израза „моята другарка“. Колко мило, старомодно и истинско! Не се сещам за по-добър начин да се опише еволюцията на любовта в душите ни. Смяната на агрегатното състояние на страстта, която ни изпепелява и с годините някак я закотвяме на дрейф в пристанището на своите истини.

Изведнъж забелязах, че старецът и младата жена вече ги няма, а един бял автобус бавно се отдалечаваше от спирката. Извадих телефона си. Чувствах огромна потребност да се обадя на жена ми. След първия сигнал „свободно“ тя вдигна, а аз дори не й дадох възможност да промълви нещо първа. Чух се само да казвам:

– Знаеш ли, Валечка?… Обичам те!