ЛЕВЧЕТО

Не, не исках да става така. Нямах намерение да „минавам метър“ и да „прецаквам системата“. Прекалено балканско е за мен, а и заводските настройки на чувството ми за чест са други. Дори приготвих левчето си още преди да се кача. После малкият автобус отвори врати и аз се качих. Включеният климатик беше изпотил стъклата. Беше някак задушевно по странен сутрешен начин. Един от онези кратки мигове, в които усещаш уюут на най-неочаквано място преди да отвориш сборника със задачи на страница „днешна“.
Пред мен, удобно на празните седалки, се бяха настанили три дами на различна почтена възраст и един господин с каскет, който много приличаше на Ленин, само че без мустаци. Веднага разпознах кондукторката. Тя държеше в ръка кочан с малки сини билети с такова безразличие, като че ли някой я е помолил да му ги пази за малко, докато се върне от тоалетната. От време на време пипаше кокът на изрусената си коса, а живите й очи уморени надничаха изпод тежкия грим. До нея бяха седнали две жени, които се включваха живо в разговора, заели позата „на следващата влизам“. Като кавалер, мъжът с каскета слушаше внимателно и при едно от редките му включвания чух гласа на дългогодишен верен приятел на тютюна. Какво да се прави? Всички имаме своите малки слабости. Аз например не понасям чалгата и мразя магданоз.
Личеше си, че тази компания пътува всяка сутрин заедно, защото всички „бариери в общуването“ бяха свалени. На хората им беше приятно и имах чувството, че могат да изкарат така поне два или три дни.
Шофьорът беше ангажиран с разговора им в ролята на арбитър и на няколко пъти завърши компетентните си оценки с изречението „Абе, тъй шъ е тя ами ние да сме живи и здрави!“
Стисках в ръка левчето си и дори понечих да го дам на кондукторката, но вместо това тя за пореден път провери с ръка обема на кока си и каза на компанията:
– Няма оправия в тая държава и т’ва е! Не ми се работи! Искам вече пенсия. Имам години ама нямам стаж.
– Кой знае дали ще дочакам този момент?! – възкликна втората жена. – Както е тръгнало, ще работим, докато дишаме.
Това явно беше важна тема за третата жена и тя възкликна обидено:
– Бойко си гледа магистралите, а народът изнемогва!
– Веднъж да се пенсионирам, няма да се допра до волана! – възкликна шофьорът с тон на човек, заканващ се на злосторниците, които са му откраднали луканките от терасата. – Само ще лежа и ще гледам телевизия!
– Сега Слави ще ни оправи! – подхвърли човекът с каскета се облегна назад със задоволството на дете, което е сипало сол в захарницата на баба си.
– Ох! – въздъхна кондукторката. – Все някой ни оправя и все неоправени си стоим.
След последната дума веселата компания избухна в смях, а шофьорът изтананика на висок глас:
– Като пенсионерите няма да намерите!
Исках по някакъв начин да се включа в тази автобусна идилия преди да сляза. Понечих за втори път да дам левчето си билет, но не успях.
„Какво пък?!“ – каза Бай Ганьо в мен. – „Един път от тях да мине! Това са си почти две кафета от машината“.
„По дяволите, Михайлов! Не ставай дребнав! Винаги си бил „за“ правилата! Или сега просто си търсиш оправдание, че пътува без билет?“ – обади се другото ми „аз“.
„Но аз се опитах. Щях да си платя.“ – запротестирах, слизайки засрамен от автобуса.
Минути по-късно, на автогара Юг, един глухоням човек с бръсната глава ми предложи някакви ламинирани икони. Усмихнах се от неудобство. Извадих левчето и го пъхнах в ръката му без да взема икона. Той ме погледна учудено с големите си кафеви очи. Знаех, че не може да ме разбере и може би затова казах тихо:
– От бъдещите пенсионери е.