МИСЛИ ЗА ПАИСИЙ

Красивите думи за “История славянобългарска” и посланията на Паисий Хилендарски в учебниците по история и литература вече почти три столетия са сред най-сигурните спасителни пояси на нашия патриотизъм. Хвърлям го с надежда към всеки следващ випуск от децата на България, за да ги убедя, че и тогава, както и днес, не е било лесно да бъдеш българин. Но е важно и достойно да се съхраним като такива и да предадем “нататък” тази отговорна мисия.
С годините обаче осъзнавам, че зад всичко това стои историята на краткия живот на един необикновен монах от XVIII в. Виждам го, преметнал през рамо кърпената торба от шаяк, в която до коравия комат стар хляб и главата лук се крие, грижливо увита в кърпа, малката му книжка. С цървулите си от груба свинска кожа решително си проправя пъртина през дебелия пресен сняг. Устремен към поредната кошара, някъде в негостоприемния Пирин, за да убеждава неграмотни овчари, орачи и копачи да се гордеят със своя род и език.
Свирепият зимен студ щипе безпощадно изтерзаното от пост и молитви лице на черноризеца, а вятърът навява упорито, но той спира само за миг. Изтръсква с ръка снежинките от брадата си, нахлупва още по-ниско килимявката си под качулката на ямурлука и продължава пътя си. Какво му е струвало? Само той си знае. Едно обаче е сигурно – следите му са запазени, щом аз и много други като мен ги виждаме все още и се опитваме да вървим след него.