НЯКОЛКО СЕДМИЦИ ПРЕДИ КОЛЕДА

Качих се в последния момент. Вратата на автобуса щракна след мен като съдебно решение на последна инстанция. Вътре имаше поне два класа от гимназията, а аз някак успях да принудя двамата пъпчиви тийнейджъри пред мен да се качат едно стъпало по-нагоре. Сега вече знам как се чувстват файловете в претъпкана флашка.
Единият от младежите, с големи сини слушалки на ушите, ме погледна някак между другото и се обърна към приятеля си:
– Написа ли домашната по немски?
Другият го погледна учудено през очилата си каза:
– Офф, брат, не ме занимавай с глупости. Едно такова коледно ми е. Не ми е до никакви домашни. Искам вече ваканция. По цял ден ще ям и ще цъкам на плейстейшъна.
Момчето със слушалките свали едната от ухото си и въздъхна:
– И аз я чакам тази Коледа. Нашите ми обещаха нов комп. Искам и нов монитор, ама той може и да почака.
Някаква реклама по радиото се опита да убеди всички пътуващи, че мирише на канела и печени коледни сладки, но аз долавях само спарената миризма на застояло, примесена с парфюмите на ученичките и дискретен нюанс на пот, оставен най-вероятно от групата младежи пред мен, които обсъждаха баскетболния си мач в часа по физическо.
На следващата спирка трите усти на чудовището – автобус се отвориха отново, изплювайки навън половината пътници. Разширих се териториално като България през първата половина на IX в. и осъзнах за пореден път мъдростта на всички афоризми, посветени на свободата. Вече можех спокойно да си движа ръцете и краката без да се притеснявам, че ще бръкна в ухото или носа на някого. Дори се загледах в малката коледна играчката, закачена над шофьора, точно върху календара на някакъв оръжеен магазин с полугола жена, която се поклащаше в такт с неравностите на пътя. Спомних си за един петокласник, който малко по-рано днес беше възкликнал, явно за да се отърси от всички подробности за религията на Древен Египет, с които бях бомбардирал него и съучениците му „Колко бързо мина днес! Не усетих часовете.“ Така си е. Времето лети. Или ако не лети, то поне тича много бързо. По-бързо отколкото на нас ни се иска и по-категорично, отколкото можем да приемем. Децата порастват, а ние остаряваме. Но в това няма нищо лошо. Стига да не го правиш сам. А и едно от най-хубавите неща на младостта е усещането, че някой има нужда от теб, че с нещо си потребен и полезен. После…после явно се превръщаш в дискета за флопидисково устройство пред последен модел лаптоп.
Кондукторката остави брошурата на Кауфланд на празната седалка и се обърна към шофьора:
– Знаеш ли дали са готови вече нарядите за празниците?
После двамата обсъдиха набързо колегите си и несправедливостите при разпределението на смените, които ставали очевадни по това време на годината.
– Ох, тая пак е тук. – продължи отегчено кондукторката.
– Коя? – попита шофьорът.
– Абе, онази бабичка, дето се вози по цял ден. – отговори кондукторката и посочи с глава зад мен.
С периферното си зрение успях да видя бялата коса на възрастна жена, която мълчаливо гледаше дъждовните улици на Пловдив през прозореца.
– Що, ма? – попита отново шофьорът. – Жената нали пътува с карта? К’ъв ти е проблемът?
– Не, бе! Никакъв! – каза кондукторката. Чу се звук от съобщение по месинджър. Тя погледна в телефона си, усмихна се и продължи:
– Познаваш ли я?
– Тъжна история. – въздъхна шофьорът. – Живее самичка. Няма си никого. Вози се по цял ден, за да е сред хората и да не хаби ток за отопление.
Станах, защото дойде моята спирка. Преди да сляза погледнах скришом възрастната жена, но успях да различа само един силует, облегнат на седалката като обвиняем и овехтялото й жълто палто. Усетих как нещо ме стисна леко за гърлото, докато слизам, но го отдадох на сезона. Често става така по това време на годината – няколко седмици преди Коледа.