УЧИЛИЩНА КОЛЕДА

Коледният дух влиза плахо в училище. Като първокласник. Озърта се по коридорите. Спира за миг пред класните стаи. А после, някак изведнъж, изпълва всичко и всички със себе си. Към първите смелчаци с червени коледни шапчици, еленови рогца и камбанки бързо се присъединяват нови храбри войници от огромната армия на Дядо Коледа със същото бойно снаряжение. Особено е положението в пети клас. И то след традиционната размяна на подаръци. Насядали по чиновете с грейнали очи, сладурите докосват от време на време празничните хартиени чанти с елхи и коледни играчки, нарисувани върху тях. Нямат търпение да видят отново съдържанието им. Една млада дама дори изважда оттам някакъв тефтер с розови косми и очи. Поглежда го с любов, а след това мен – с леко притеснение, прегръща го силно, а след това бързо го прибира.

Имаме обобщителен урок „Цивилизациите на Древния изток„. „Но Месопотамия, Шумер и Акад са толкова далече във времето и пространството, госпожине. А Коледа е толкова близо. Остават само няколко дни.“ – казват ми без думи тези прекрасни деца. Чувам сякаш и големия кафяв мечок на първия чин, вперил черните си копчета – очи в мен да казва:

– Хайде, Михайлов! Последен час е преди Коледа! Нали все повтаряш на децата слоганът на Google! „Don’t be evil!“. Уморени са. Не виждаш ли?

Някак спонтанно няколко малчугани на задните маси запяват „Бяла Коледа“, а след тях бързо се включва целия клас.

Усещам как се превръщам в голяма коледна прегръдка, в която искам да обгърна всички в моята стая и в моето училище. Странно е как един празник може да ни накара да обърнем голямото палто, с което завиваме душите си, с хастара навън и да го проветрим за малко. Жалко е, че го правим само по това време на годината. А след като Коледа си отиде, бързо го прибираме в гардероба преди да е станало късно и да се почувстваме голи и засрамени. Лишени от собствените си защитни страхове, комплекси и предпазливост, с които така сме свикнали.

Колкото повече наближава краят на учебния ден, последният преди така чаканата ваканция, толкова по-шумно и весело става навсякъде. Очакването може да бъде и много приятно упражнение. Изведнъж си спомням за последния път, когато се чувствах така. Беше през лятото, когато с жена ми и тъста ми слязохме на гарата във Варна. Вдишах морският въздух, чух крясъкът на чайките, усетих колко близо е морето и бях готов да се затичам към него с пълни сили. Да, така е. Всички тичаме към някого или нещо. Някои не спират да вярват, че то съществува и не спират да тичат, за да го срещнат най-накрая.

Други се отказват уморени, спират без да знаят, че може би са били много близо. Може би само на няколко крачки.

Последният за годината звънец тържествуващо обявява края на учебния ден. Вземаме си „довиждане“ с колегите, а една шумна и весела глъчка изхвърча навън в студения слънчев зимен ден заедно с десетките щастливи деца. Напред към ваканцията! Почивка. „Сам вкъщи“. Срещи с приятели. Уютни мигове с любими хора край празничната трапеза. Толкова много очаквания, надежди и мечти! Толкова много Коледа навсякъде. Училищна Коледа. И не само.