ЕЖЕДНЕВНОСТИ

Развиделяваше се. Градът вече беше буден и сякаш не съвсем – като дете, което знае, че е време за ставане, но продължава да се излежава на топло с изкушаващата мисъл за „само още пет минути“.

Поредната зимна сутрин, изпълнена с делнична рутина и опитомена напрегнатост, които някои хора наричат „ежедневие“. Оплакват се често от него. Наричат го „скучно“ или „банално“. Мечтаят публично в социалните мрежи за почивка на Малдивите или живот, пълен с приключения в Ню Йорк или романтика в Париж. А когато нещо изневиделица наруши или разстрои по някакъв начин това тяхно ежедневие, започват бързо да си го искат обратно, защото са свикнали с него, а и то с тях. Или просто, защото повечето представители на хомо сапиенс сме устроени така – да оценяваме нещо, едва когато го изгубим.

Не беше чак толкова студено. Само януарският вятър тичаше като луд по улиците срещу десетките автомобили със запотени стъкла, които го гледаха безразлично с жълтите си очи – фарове. Закачаше се с голите клони на дърветата. Прочиташе някой стар вестник, който му попаднеше по пътя, а после отегчено го захвърляше след себе си.

Потопен в мисли и в своята ежедневност, чаках светофарът на празното кръстовище да светне зелено. Една ниска и възпълна жена с шапка и увита в шал, изскочи отнякъде срещу мен. Приличаше на малко мече, което е било непослушно и не е заспало зимен сън. Хвърли ми бърз поглед, изпълнен с насмешка, с който ми каза без думи:

– Много си тъп, бе! Що не пресичаш? Виж, че няма никакви коли!.

После се огледа за всеки случай и пресече на червено.

Потърсих в себе си своята неизменна вяра в правилата и тяхното спазване, за да й поискам обяснение или поне да й вдигна малък сутрешен скандал. Точно тогава обаче светофарът прояви великодушие и показа зеленото си лице. Пресякох на отсрещния тротоар и усетих за миг как преди три хиляди години се е чувствал Моисей, когато разделил Червено море, за да минат евреите.

Първото нещо, което ми направи впечатление бяха двата надписа, висящи един до друг. На вратата на тото пункта имаше афиш, който с големи цифри обещаваше голямата печалба от „5 200 000 лв.“. А на баничарницата до него гордо стояха думите „Пекат се на място“. „Каква игра на думи само!“ – помислих си, усмихвайки се, прибрах ръцете в джобовете си и понечих да продължа. Тогава го забелязах. Беше някакъв бездомник, свит на кълбо, точно между тотото и баничарницата. Спеше завит с юрган, който много приличаше на онези, които навремето майка ми ни беше приготвила за чеиз на мен и брат ми.

Чух зад себе си шум и с периферното си зрение забелязах как един боклукчийски камион ме задминава бавно. На задните му стъпала бяха две млади момчета, облечени с жълти светлоотразителни жилетки. Камионът спря току пред спящия на земята несретник. Едното от момчетата от сметопочистващата фирма скочи на земята и извади от някъде една найлонова торба на Кауфланд. Остави нещо до главата на спящия човек. После се качи отново, подсвирна и машината продължи по пътя си.

С няколко бързи крачки се озовах пред увития в юргана бездомник. До главата му бяха оставени две цигари, половин хляб и една консерва русенско варено.