НЕЩО ОТ КОКО
Засичам Коко Анастасов случайно, в автобуса за Пловдив. Разменяме две-три приказки набързо. Оказва се, че сме в една посока. Аз се прибирам вкъщи, а той ще открива поредната си изложба.
После поемаме заедно по бул. „Съединение“. Говорим за толкова много неща – изкуството, живота, хората, нравите.
– Какво ново в твоя свят? – пита ме той, а аз осъзнавам колко рядко някой ми задава въпроси по този начин.
Разказвам му в съкратен вариант първия си работен ден от седмицата и усещам как сякаш му чета осведомителен бюлетин за практическото приложение на новите програми по история и цивилизации в 5. – 7. клас. Даскалска работа! Какво да се прави?!
Една влюбена двойка върви право срещу нас като камикадзета. Хванали са се за ръка, сами сред всички в своя малък свят и смело крачат напред към мечтите си. Споглеждаме се с Коко. Той се усмихва великодушно и им прави път, за да минат между нас.
– Не можем да заставаме на пътя на Нейно величество Любовта. – казвам на шега.
– Тя, любовта, е като изкуството и вярата. – отвръща ми моят спътник. – За тях няма време, пространство и точно определено място. Те са навсякъде. Водят ни по пътя. Показват ни го. И ни карат да вярваме в него.
За пореден път си давам сметка, че Коко не е само художник. Той е и философ, съзидател, естет, мистик. Той е вселена.
– Коко, защо хората станахме едни такива – озлобени едни към други? – контраатакувам аз от своя страна, след като някак си се разминаваме с тези пловдивски Тристан и Изолда.
Той върви до мен енергично. Гледа право пред себе си. Сериозен е. Отмята с ръка кичур от косата си и ми отговаря без да се замисли:
– Ценностите…компасът ни с ценностите е счупен. Или поне повреден….
Става ми някак уютно в тази студената януарска вечер, която бавно се спуска над големия град. Усещам как нещо в душата ми светва и започва да ме топли, но чувствам, че не е заради първите улични лампи, които вече осветяват булеварда. Нещо друго е. Нещо от Коко.