НОВА ГОДИНА

– Ей, едно време каква зима имаше! – каза старият железопътен работник, облягайки се по-удобно на рамката на голямото си мъжко колело, загледан в коловозите срещу себе си. Там си почиваше един дълъг товарен влак, нетърпелив всеки момент да поеме по пътя си. Смелото януарско слънце вече беше простряло благодатните си длани върху празната малка гара разпределителна и я милваше с щедрите си лъчи в тази първа за новата година сутрин.
– Това сега на какво прилича? Нова година ли е или Благовец? – довърши мисълта си служителят на БДЖ. – Зима без сняг е като мъж без мустаци.
– Помня, помня. – отговори единственият пътник, освен нас с Валка – човек, видимо попрехвърлил половин век, облечен в кафява шофьорска шуба и стари панталони.
– И аз ги помня онези зими. – Всмукна блажено от цигарата си и продължи:
– Една година, няма да забравя, бях малък, така беше натрупало, че на сутринта баща ми едва успя да направи пъртина в снега. Колибката на кучето почти не се виждаше. А ние с брат ми само това и чакахме. Изскочихме навън със сурвачките да обиколим съседите за Сурва. Като се прибрахме, майка ни първо ни изсуши мокрите дрехи и чорапите на печката, направи ни чай, а след това ни се накара едно хубаво и ни наказа да не излизаме. Брат ми дори отнесе и два шамара, като по-голям.
– Объркаха и времето, и хората. – каза замислен старият железопътен работник. После закопча ципа на черното си служебно яке с голяма оранжева светлоотразителна лента на гърба.
– Абе много лоши станахме, бе! – потвърди пътникът. – Ама ще знаеш, не е само тука. Моите синове са в Испания. Работят там от години. Чухме се снощи по вайбъра. Викат: „Тате, зле е положението. Работата намаля. Пари вече не дават, както преди. Мръсно си правим българите един на друг, вместо да си помагаме. Злоба. Завист.“ Страшна работа!
Студеният планински вятър направи един бърз спринт от край до край по първи коловоз. Надникна от любопитство в мръсната чакалня, където бях оставил Валка на завет. А после продължи по пътя си, разбърквайки хубавия безпорядък, в който лежаха десетки фасове между линиите, заедно с едно празно пластмасово шише без тапа, но с надпис „Лимонада за вино“.
– И зимите, и хората, станаха неистински. – каза служителят на БДЖ. – Е, аз ще вървя да почивам. По празниците все се пиша дежурен. Вече три нощни смени ми се събраха.
– Що така? – попита възмутен пътникът. – Не е честно. Що позволяваш да те прецакват? Аман от тарикати!
Кантонерът се усмихна вяло и отговори:
– Не, бе. Няма такова нещо. Просто от няколко години съм така. Откакто жената се спомина. Какво да правя самичък удома? Като бухал. Тук поне съм сред хора. Нека празнуват младите. Аз моето съм го взел.
Пътникът хвърли недопушената цигара и прибра ръцете си в джобовете на шубата си. Една от местните котки бавно приближи към тях и се отърка в краката на стария служител на БДЖ. Той я погали нежно с ръка и промърмори:
– Хайде, Ганке! До утре, момиче!
После се качи на колелото си. Пресече линиите и пое надолу по шосето към близките схлупени къщи.