СТАРИЯТ КОМИН

Слънчевият януарски следобед безцелно се шляеше по пазарджишките улици заедно с бързащите за някъде хора, автомобили и вируси. Седях на спирката на болницата и се чувствах като алпинист по средата на пътя си. Всъщност, в сряда винаги се чувствам така – достатъчно далече от понеделник и само на още две крачки от уикенда.
Имаше десетина минути до автобуса ми и аз гледах едно видео как взривяват комина на старата оцетна фабрика – точно до ЖК „Младост“ гр. Пазарджик. На кадрите първо се чу някаква сирена, взрив, а след това коминът се сгромоляса. Заприлича ми изведнъж на уморен великан пенсионер, който най-накрая е решил да си почине от хората, техните проблеми, мечти и глупости, полягайки на земята.
Откакто се помня, последните четиридесет години, коминът беше част от кварталния пейзаж и от всички нас, свързани по някакъв начин с пазарджишкия „Младост“.
Когато бяхме деца, се възхищавахме на височината му и я използвахме като единица мярка, разказвайки на пейката в махалата поредният филм за манастира Шаолин или Хон Гил Дон, който току-що бяхме гледали в Голям салон на кино „Млада гвардия“.
Впоследствие, с пубертета, коминът стана за нас фалически символ, а когато „пораснахме“, просто спряхме да му обръщаме внимание. Знаехме, че той винаги е там – неразделна част от местната градска флора. Беше ням свидетел на нашето детство. Наблюдаваше игрите ни на криеница в топлите звездни вечери през летните ни ваканции. Беше рефер на футболните ни мачове на зелените квартални поляни. Наглеждаше правенето на снежните ни човеци през онези мразовити бели зими. Посрещаше и изпращаше тези от нас, които с мрежеста торбичка отиваха да купуват безалкохолно в склада на бившата оцетна фабрика. А впоследствие стоически издържа години наред на мърсотията и праха от въглищата, които продаваха там. Кой знае на колко пияни хора коминът е послужил като ориентир?!
Само час по-рано един сладур от седми клас ме беше попитал:
– Господине, днес ще бутат комина на „Младост“. Ще Ви липсва ли?
Отговорих му без да се замислям:
– Да, ще ми липсва. Този комин беше част от моето детство.
– Ама те ще правят нов квартал на това място. – опита се да ме успокои той.
– Редил ли си пъзел? – попитах на свой ред аз, а малчуганът кимна одобрително. – Е, тогава сигурно знаеш колко важно е всяко едно парченце от него, защото си има свое място, запазено само и единствено за него.
Детето ме погледна учудено с умните си дълбоки очи, а аз довърших амбициозния си опит за житейска мъдрост, облечена в метафори:
– Един ден, когато пораснеш, ще ме разбереш. Хайде да влизаме в час, че след малко ще бие звънецът.
Един неуверен женски глас ме извади от носталгичното ми прозрение на отдавна доказаната истина, че единственото нещо на света, което винаги върви само напред и никога не спира – това е времето. Дори не бях забелязал кога до мен, на спирката, бяха седнали жена на средна възраст и малко момиченце.
– Ало? – каза жената по телефона. – Бюрото по труда ли сте? Да… Здравейте! Обаждам се да кажа, че не ме одобриха. Казаха, че не съм работила такава работа преди и затова не съм подходяща.
Някакъв друг женски глас отвърна нещо от другата страна на линията, но толкова бързо и неясно, че едва се сдържах да не извикам в слушалката „Ало, Хюстън, чуваме ли се?“
Жената до мен изслуша наставленията, благодари и затвори, замислена за нещо и стискайки в слабата си ръка малкия телефон с копчета.
– Мамо, какво ще правим сега с кредита? – попита момиченцето.
– Не знам, слънчице. Ще видим. – отговори майката. – Изяж си сега кроасана и да тръгваме.
После бръкна в чантата си, извади червена запалка и бавно си запали една цигара.