ТРИМА ДРУГАРИ

Отново сме заедно. Тримата. Вървим по оживените улици на Пазарджик – градът, който ни събира и ни разделя през десетина години. Няма как, всеки от нас отдавна е в своя влак. Проветряваме от време на време купето, в което сме настанили душите си. А гарите следват една след друга: “Надежда” – “Тревога” – “Мечта” – “Стремеж”. Кратък престой на гара разпределителна “Спомени” и после пак поемаме – всеки по релсите на своето ежедневие.
Търсим истината или се крием от нея: Бойко в дъждовния Норд Рейн-Вестфалия, Марин заедно с прекрасната малка Каси, а аз – някъде в поредния автобус, с който пристигам от Пловдив.
– Вече си половин германец! – обръщам се към Бойчето – Не забравяй обаче, че носиш в себе си и един котленски овчар заедно с неговия инат и хъс. Всеки българин го носи в себе си. Търси го и го намира, когато му е тежко, за да се справя с трудностите и да продължи върви напред въпреки всичко. Вярвам в това, колкото и глупаво да звучи!
Той ме поглежда въпросително с дълбоките си сини очи – два кладенеца, пълни с доброта:
– За Захари Стоянов ли говориш?
– Да. – отговарям. – За него и за неговите “Записки”. За онази упоритост и непримиримост на котленските овчари от българския XIX в. Чумата натръшка стадото им, а те съберат през зимата инат и грошове и на пролет отново започват да го попълват – от една овца. Защото всяко голямо нещо се състои от няколко по-малки.
– Голям философ си станал! – шегува се с мен той, докато Каси се закача с Марин и го щипе за бузата. Вече й е скучно, а баща й се кахъри, че не я оставил на баба й и дядо й.
Допиваме кафето си и излизаме.
Зимното ниско слънце се усмихва срещу нас и закачливо свети в лицата ни. Говорим за толкова много неща – книги, история, политика и за нашата студентска София от преди двадесетина години. Как обикаляхме сергиите за книги на площад “Славейков”, зяпахме магазините по “Витошка” или стол № 4 в Студентски град. Приличаме на деца, които палаво скачат от локва на локва, в които са се превърнали спомените ни.
Минаваме покрай витрината на някакъв магазин. Намръщена продавачка в следпразнично настроение разваля коледна елха. Има нещо много тъжно в свалянето на играчки и гирлянди от коледна елха. Поне за мен.
Вглеждам се отново в огледалното отражение на витрината и виждам три стари момчета с млади души. “Като тримата другари на Ремарк” – мисля. Искам да спра за миг и да им кажа, че ги обичам, но не го правя.
“Не се размеквай! – чувам в ухото си гласът на чувството ми за срам. – Не точно сега.”
Стигаме някак неусетно до паметника на Васил Левски. Спирам се:
– Е, момчета! – казвам – Не се сещам за по-добро място, на което да се разделим.
Хвърлям скрит поглед към Апостола, докато си вземаме “довиждане’‘. Сещам се за завета му за времето, което е в нас. И ние сме в него. То нас обръща и ние него.
Нашето време – всичко, което имаме, всичко, което ни остава.
Тръгвайки, се обръщам и през рамо подвиквам:
– Бойче!
Той ме поглежда.
– Не забравяй за котленския овчар в теб!
– Няма! – усмихва се смело. – Ще го взема със себе си. Така ще е най-добре и за двама ни.