РАЗГОВОР
Продължаваше да вали. Дъждът тихо разказваше приспивните си истории на своите търпеливи слушатели: сивият зимен следобед, самотните дървета с голи клони и няколко неправилно паркирани на улицата коли. Пригласяше му монотонно само капчука на близките прозорци.
Съзерцавайки философски тази картина, под навеса на сградата, двете жени пушеха мълчаливо. По-младата от тях бавно отпи глътка кафе от бялата си порцеланова чаша, по която издайнически личаха следите от яркото й червило. Кестенявата й коса се спускаше по раменете й на своенравни кичури, които елегантно заобикаляха напрегнатото й лице. А уморените й от безсъние очи излъчваха поглед, изпълнен с контролирана тревожност.
Приятелката й до нея беше висока и слаба жена в предпенсионна възраст. В някога гарваново черната й коса днес си почиваха побелели кичури, оставени там за спомен от Негово величество Времето. Лицето й беше спокойно до степен на безразличие. Загледана някъде пред себе си, тя остави за миг цигарата си в стъкления пепелник на парапета. Вдигна до горе ципа на якето си и също отпи глътка кафе.
– Вече почти съм го решила. – каза по-младата жена.
Приятелката й я погледна въпросително:
– Нали вече се разбрахме? След работа ще дойда с теб до магазина. Искам и аз да ги видя тези обувки. Може и да имат моя номер.
Младата жена се усмихна някак объркана и въздъхна:
– Не. Друго исках да кажа.
Последва кратка пауза, след което тя довърши:
– Ще напусна Иван. Не издържам вече.
– Какво е станало? – попита по-възрастната дама с нотки на изненада в гласа си.
Отговорът беше почти моментален:
– Нещо, което се случва от години. Бие ме. В началото беше много рядко, но после…
Младата жена бръкна в джоба си и извади пакет сухи кърпички. Елегантно измъкна една и с достойнство избърса сълзите си, които някак изневиделица напълниха очите й.
– Милата! – възкликна със съчувствие приятелката й и я прегърна, за да я утеши в обятията си. Младата жена избухна в сподавен плач.
– Моля те! Успокой се! Всичко ще се оправи. – каза по-възрстаната дама. – От колко време продължава това?
– Мими беше в трети клас, когато се случи първия път. – успя да каже жената, хлипайки.
– Боже! – възкликна приятелката й. – Та това са вече пет години. Как си издържала?
– Там е работата, че вече не издържам. – каза младата жена. – По-рано търпях заради детето. Беше малка. Страхувах се какво ще стане с нас, какво ще кажат хората. Но вече не мога. Ще я взема и ще се върнем при майка ми в А.
Дъждът изведнъж започна да преминава в малки мокри бели снежинки, които палаво танцуваха в кръг наоколо.
– Я виж! – каза по-възрастната жена сякаш, за да отвлече вниманието на приятелката си и да я откъсне от мислите й – Обърна го на сняг! Най-после!
Младата жена се усмихна през сълзи:
– Ей, вярно! Знаеш ли, искам да вали цял ден и цяла нощ. Да затрупа всичко и всички. Да е много бяло и тихо…
– Хайде да се прибираме, че тана студено. – каза по-възрстаната жена и подаде ръка изпод навеса, сякаш за да улови някоя от падащите снежинки. После двете угасиха цигарите си в пепелника и хлопнаха зелената дървена врата след себе.
Съзерцавайки философски тази картина, под навеса на сградата, двете жени пушеха мълчаливо. По-младата от тях бавно отпи глътка кафе от бялата си порцеланова чаша, по която издайнически личаха следите от яркото й червило. Кестенявата й коса се спускаше по раменете й на своенравни кичури, които елегантно заобикаляха напрегнатото й лице. А уморените й от безсъние очи излъчваха поглед, изпълнен с контролирана тревожност.
Приятелката й до нея беше висока и слаба жена в предпенсионна възраст. В някога гарваново черната й коса днес си почиваха побелели кичури, оставени там за спомен от Негово величество Времето. Лицето й беше спокойно до степен на безразличие. Загледана някъде пред себе си, тя остави за миг цигарата си в стъкления пепелник на парапета. Вдигна до горе ципа на якето си и също отпи глътка кафе.
– Вече почти съм го решила. – каза по-младата жена.
Приятелката й я погледна въпросително:
– Нали вече се разбрахме? След работа ще дойда с теб до магазина. Искам и аз да ги видя тези обувки. Може и да имат моя номер.
Младата жена се усмихна някак объркана и въздъхна:
– Не. Друго исках да кажа.
Последва кратка пауза, след което тя довърши:
– Ще напусна Иван. Не издържам вече.
– Какво е станало? – попита по-възрастната дама с нотки на изненада в гласа си.
Отговорът беше почти моментален:
– Нещо, което се случва от години. Бие ме. В началото беше много рядко, но после…
Младата жена бръкна в джоба си и извади пакет сухи кърпички. Елегантно измъкна една и с достойнство избърса сълзите си, които някак изневиделица напълниха очите й.
– Милата! – възкликна със съчувствие приятелката й и я прегърна, за да я утеши в обятията си. Младата жена избухна в сподавен плач.
– Моля те! Успокой се! Всичко ще се оправи. – каза по-възрстаната дама. – От колко време продължава това?
– Мими беше в трети клас, когато се случи първия път. – успя да каже жената, хлипайки.
– Боже! – възкликна приятелката й. – Та това са вече пет години. Как си издържала?
– Там е работата, че вече не издържам. – каза младата жена. – По-рано търпях заради детето. Беше малка. Страхувах се какво ще стане с нас, какво ще кажат хората. Но вече не мога. Ще я взема и ще се върнем при майка ми в А.
Дъждът изведнъж започна да преминава в малки мокри бели снежинки, които палаво танцуваха в кръг наоколо.
– Я виж! – каза по-възрастната жена сякаш, за да отвлече вниманието на приятелката си и да я откъсне от мислите й – Обърна го на сняг! Най-после!
Младата жена се усмихна през сълзи:
– Ей, вярно! Знаеш ли, искам да вали цял ден и цяла нощ. Да затрупа всичко и всички. Да е много бяло и тихо…
– Хайде да се прибираме, че тана студено. – каза по-възрстаната жена и подаде ръка изпод навеса, сякаш за да улови някоя от падащите снежинки. После двете угасиха цигарите си в пепелника и хлопнаха зелената дървена врата след себе.
