„Тревожни хора“ (Фредрик Бакман)

Всяка книга на Fredrik Backman бих сравнил с небрежно почукване по вратата на душата ти. Отваряш, за да провериш кой е, и усещаш как романът вече се разхожда свободно вътре и размества разни неща, които си подреждал с години или ти помага да намериш други, които някак си забравил като чехъл под леглото си.
„Тревожни хора“ просто спази традицията. Докато се опомня, препускайки по страниците, вече бях замесен в една странна на пръв поглед заложническа криза някъде в малък тъжен град в околностите на Стокхолм, в който хората са забравили да бъдат щастливи или просто се страхуват да се опитват: възрастна дама, женска гей двойка, един саботьор на огледи на апартаменти, скучно семейство на средна възраст и двама полицаи (баща и син), страхуващи се от своите спомени.
Като продукт на социалистическата образователна система от 80-те години на миналия век, винаги когато чета, си задавам култовия въпрос „Какво е искал да каже авторът?“. Може би затова, още преди края на книгата, една вълшебна думичка ми се завъртя в главата като посланието, което аз ще взема за себе си. Думичката е „надежда“. Въпреки всички трудности и проблеми, за които можеш да говориш само веднъж в живота си и то само, седейки в гардероб с няколко непознати. Надежда за ново начало. Надежда за бягство от тъмната страна на собственото ти минало. Надежда да продължиш напред, защото си заслужава. Надежда за живот, защото както възкликва един от тревожните хора в романа: „Дори и да знам, че утре е краят на света, пак бих засадил ябълково дръвче“
P.S. Пет звезди от мен в Goodreads!
Обичам те, Бакман!  И благодаря!