ДОМ
– Брей, че кога стана обяд?! – каза най-възрастният от тримата работници, които вече няколко седмици работеха по основните на новата жилищна кооперация. Той беше нещо като техен бригадир. После свали старата си бейзболна шапка с мрежичка на темето и погледна нагоре към кадифено синьото небе и майското слънце. То вече се бе превърнало в голямо златножълто копче, която нечия ръка сякаш беше завъртяла, за да усили обедната жега и задух.
Бригадирът притвори за миг очи и се заслуша в песните на градските птици, които долитаха от близките дървета и които той и колегите му заглушаваха постоянно с машините си по време на работа.
След няколко секунди на блаженство избърса потта от челото си с ръкава на мръсната си работна тениска, която някога със сигурност е била зелена и нахлупи шапката си.
– Я вижте бе! Тая пак е тук! – подвикна весело другият работник и посочи с глава към отсрещната страна на улицата.
Там стоеше и ги наблюдаваше възрастна спретната жена с побеляла коса, прибрана грижливо на висок кок. Вече няколко пъти тази седмица тя идваше, спираше за минути пред строежа, гледаше ги и после си тръгваше без да каже нищо.
– Ей, верно бе! – възкликна най-младият член на бригадата. После подхвърли:
– Сигурно й харесва да гледа млади готини мъже как бачкат.
Тримата се разсмяха шумно, а бригадирът каза:
– Че сме готини – готини сме. Че бачкаме – бачкаме. Само дето вече не сме млади. Поне аз де! – въздъхна тежко той с тъга по младостта си, с която заедно бяха правили кой знае колко много лудории. После сякаш дойде на себе си и продължи:
– Абе стига сме си губили времето, че почивката си върви. Сега ще довтаса чорбаджията и пак ще мрънка.
Тримата се измиха под чучура на импровизираната си чешма в единия край на голямата работна площадка.
– Киро – обърна се бригадирът към най-младият си работник. Тичай до магазина, че умирам от глад.
– Пак ли като вчера ли да купя? – попита на свой ред Киро
Бригадирът поклати одобрително глава и се настани под сянката на дървения фургон, в който се преобличаха.
– Купи ми и едни цигари! – каза другият работник. – Моите останаха вкъщи. Жената ако ги намери, ще ме направи на салата. Бях й обещал да ги спирам.
– Добре. – каза Киро – Отивам.
– Чакай малко! – викна след него бригадирът и Киро се спря – Питай тая жена какво иска.
Момчето се отправи с енергични крачки към близкия квартален магазин. Забави се в него няколко минути, а на връщане се спря пред възрастната дама, която все още беше на отсрещния тротоар. Поговори с нея пред погледа на двамата си колеги и после се върна при тях с една пълна найлонова торба.
Докато обядваха, бригадирът, който вече беше приключил с храната, попита:
– Какво каза жената?
– Нищо. – отговори Киро с пълна уста. Преглътна и после продължи – Каза, че на това място била старата къща, в която живели с мъжа й 20 г. Построили я двамата заедно с помощта на родителите си. Че тук били щастливи и други подобни глупости. Я ми подай македонската наденица и още една филия.
– Вярно бе! – каза другият работник. – Тук навремето наистина имаше няколко кирпичени съборетини.
Бригадирът се замисли извади една цигара и я запали без да каже нищо. После погледна към улицата. Жената вече си беше отишла.