ВАЙБЪР

Сивите облаци на задушната юнска вечер обгръщат блоковете на жилищния квартал като памук в кашон със стари новогодишни играчки. В градинката, потънала в зеленина, няколко, отегчени от дневната доза онлайн обучение, деца си подхвърлят една шарена плюшена играчка. Подвикват си весело. Закачат се и се смеят, докато един малчуган със сини очи кара в кръг около тях голямо колело, за което все още не е пораснал достатъчно. Леко се надига от седалката при всяко завъртане на педалите. Стиска кормилото с такова старание и чувство за отговорност, сякаш изпълнява някаква задача, свързана с националната сигурност.
Двама приятели на средна възраст седят на близката пейка и си спомнят един по един всички футболни мачове, които са играли заедно тук – по тези поляни, по които все още виждат детството си да гони една изтъркана топка. Говорят си за живота и за това как е възможно в един толкова малък град да има толкова много объркани планове, ранени мечти и пропуснати шансове. Крайно време е някой да измисли някакъв математически алгоритъм за измерване и на това.
На най-отдалечената от тях пейка седи жена с побелели коси. От време на време поглежда с очакване в телефона си. Почуква нетърпеливо върху лилавата иконка на вайбър.
На децата наоколо им омръзва да си подхвърлят малката плюшена играчка и се местят в другия край – при люлките. Тя ги гледа с обич и нежност, докато минават покрай нея. Внучето й е почти на същата възраст. Прегърна го и го целуна за последно преди повече от година, когато синът й снаха й успяха да си дойдат за две седмици от Лондон. Колко ли голям е пораснал? Дали все още обича препечени филийки с мармалад? Спомня ли си техните разходки на Острова? Дано го обличат топло! Тази Англия и нейният ужасен климат! Тази проклета чужбина, която ограби живота й! Приласка децата й и ги остави двамата с мъжа й да остаряват в самота. Защо бяха всичките им усилия като родители – ремонтите почти всяко лято, неговите две години работа в Либия, строежът на гаража и вилата. Нали трябваше да живеят всички заедно. Да са щастливи тук и сега. А днес? Днес има само тази лилава иконка в телефона, която стана толкова важна за нея. Защото това е начинът, по който тя стига до онази част от душата си, която е някъде там край Темза. Осъзнава това често, особено във вечери като тази, когато чувства себе си толкова чуплива.
Изведнъж се сепва и чува онова странно позвъняване на вайбър, което толкова обича и мрази едновременно. Изтерзаното й сърце започва да бие учестено. От вълнение не успява да приплъзне добре зелената слушалка надясно, но вторият й опит е успешен. Камерата се включва след секунди и тя вижда пред себе си малко момченце, което току-що е станало от сън.
– Бабо! Бабо! Виждаме те!
Усеща как една невидима ръка я сграбчва за гърлото и бавно я стиска. Но тя успява някак да се отскубне от желязната й хватка и казва:
– Милото ми момче! Колко много си пораснал!
– Бабо, аз имам ново колело!
Тя се усмихва с усилие и отговаря:
– Да внимаваш как караш! Да се пазиш!
Детето се завърта в стаята и на екрана се появява млад мъж:
– Мамо, здравей! Къде е татко?
Тя преглъща едно малко парченце майчинска болка и отговаря:
– Отиде до магазина за цигари.
– Мамо, добре ли сте? Всичко наред ли е? – задава поредния си въпрос младият мъж.
Говорят още малко, докато уличните лампи светват.
– Бабо, плачеш ли? – пита детето и се взира в екрана.
Тя не отговаря веднага. Забавя се няколко секунди. После казва:
– Не, моето момче… Заваля дъжд… Тук тази седмица често вали.