СНИМКАТА (на жена ми)

Затварям очи и съм там – в тази наша първа обща снимка – в година 2008-ма. Пресният сняг е затрупал грижовно парка. Комините на близките къщи издишат отегчено кълбета сивкав дим. Една покрита със скреж пейка е потънала в мълчаливо очакване. Мирише на студ и въглища. Само няколко премръзнали врабчета подскачат по побелелите покриви на близките къщи. Някъде, от дворовете зад нас, се чува кучешки лай.

Ниското зимно слънце уморено се спуска над Шуменското плато, за да сложи край на късия декемврийски ден. Не спираме да говорим за какво ли не, а от устните ни излиза пара. Сякаш се опитваме да сгреем с дъха си този блажен миг на споделеност. Да го изпотим като стъкло и да напишем върху него имената си. Искам да ти кажа толкова много неща. Чаках те толкова дълго. Търсих те толкова всеотдайно. Вярвах в теб толкова смело. Намерих те. Чувам до мен Щастието си да потропва с крака, за да се стопли и да ми напомни за себе си.

Неволно обръщам глава назад и виждам как стъпките ни се сливат в една обща следа. Нашата следа. Нашата…

Миг преди самоснимачката на фотоапарата да щракне те прегръщам. Притискам те силно към себе си и ти прошепвам “Обичам те!”.