Блог,  Пътувания

“ЛЮБОВТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ“

– Ето го – това е разклонът за селото. – каза шофьорът на малкия раздрънкан автобус и се обърна през рамо към единствения си пътник. – Какво реши? Тук ли слизаш или да карам към града?
Слаб мъж около тридесетте, беше седнал припряно на двойната седалка зад шофьора и се опитваше да вземе някакво решение. По изпитото му лице си правеха компания следи от безсъние и няколко бръчки, оставени от безмилостното длето на грижите. Беше облечен в тънко зелено яке и дънки, които му бяха малко големи. В едната си ръка стискаше очукан телефон, който явно помнеше и по-добри времена, а другата беше пъхнал в джоба си.
Навън новият октомврийски ден все още се колебаеше дали да се покаже – като срамежливо дете, което стои зад завесата на училищно празненство.
Шофьорът си запали една цигара и усили радиото, от което един след друг се чуваха златните български хитове. Конкурент, Сигнал, Щурците, ФСБ и т.н. – всичко най-добро от българската музикална продукция през годините.
– Абе, я карай към града. – каза най-после пътникът. – Оттам ще си хвана автобус.
Шофьорът се почеса се под брадичката, където беше свалил маската, си и отговори:
– Правилно! Иначе трябваше да биеш осем километра пеша.
Мъжът се усмихна без да каже нищо, отвори телефона си и провери нещо във фейсбук.
Изведнъж от радиото се чу гласа на Чочо Владовски и първите акорди на вечният хит на Тангра „Любовта, без която не можем“.
– Ей, тая любов, бе! – възкликна шофьорът. – Ама вярно не можем без нея. Само трябва навреме да й разбереш името. Щото Тя има много имена.
Младият мъж не каза нищо, загледан през мръсния прозорец и шофьорът продължи своя монолог:
– Моята например се казва Славка. От 32 г. сме заедно. Като две обувки сме станали вече – където тя, там и аз. Е, караме се понякога. Така де, тя ми се кара за цигарите, ама…
Пътникът и този път не реагира, което сякаш малко изнерви шофьора и той направи нов опит за разговор:
– Ами ти какво ще търсиш в това загубено село?
Младият мъж въздъхна и най-после проговори:
– Една жена. Запознахме се в интернет.
– Ама ти откъде си? – изненадано попита шофьорът и леко намали скоростта, за да може сякаш да чува по-добре.
„…И все по далече, и все по назад, стъпки остават, остават зад мене…“ – чу се отново гласът на Чочо Владовски.
– Живея от години в Лондон. – отговори пътникът и млъкна, прекъснат от шофьора:
– И си дошъл в тоя пущинак?!
Радиото за момент заглъхна, сменяйки честотите.
– Разбрах името Й. – усмихна се младият мъж и продължи да гледа навън, където изгревът вече бавно надничаше зад планината.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *