РИБАРИ

Двамата са седнали в полупразната чакалня на гарата, докато новият ден отвън се все още се събужда. Подпрели са няколко въдици на стената. А на земята до тях се е настанил удобно плетен кош, който определено е връстник на зрелия социализъм. Има и една бяла пластмасова кофа от маслини, пристигнала по неведомите пътища божии от братска Гърция. По-възрастният някак е успял да намести големия си корем между свитите си и широко разтворени крака. Обут е в стар и мръсен войнишки панталон и от време на време проверява дали крачолите му са добре подпъхнати в черните му гумени ботуши. Зеленото му яке от промазан плат, чийто цип не помни кога за последен път е бил закопчаван, е изпънато до пръсване. На топчестото му лице някой сякаш е написал “Мързи ме!”. Лениво скрива една прозявка в ръкава си и се оглежда с безразличие наоколо без да търси някого или нещо. По-младият изведнъж се изправя енергично. Изглежда нервен и нетърпелив. Проверява малкото рибарско столче, което е сложил отстрани на вехтата си ловджийска раница, завещана най-вероятно от баща му или дядо му. Висок и слаб, прилича на струна от китара “Кремона”, облечен в елек без ръкави и износен анцуг. – Тоя път ще хванем. – казва той на приятеля си. – Само, че ще идем на онова място, дето ти казах. Вместо да отговори събеседникът му само се почесва по главата. – Искаш ли кафе? – пита слабият. Преди да получи отговор пред тях отнякъде се появява мургав младеж. Изразителните му кафяви очи са гримирани, а красивата му дълга гарваново черна коса е пригладена старателно зад ушите му. Примигва кокетно с удължените си мигли и с глас, пълен с женствена грация, иска един лев от двамата приятели: – Не ми стигат за билет. Дебелият с отвращение се взира в изпъкналата адамова ябълка на ромския сладострастник и извръща погледа си настрани. През главата му минава един-единствен въпрос: “Как е възможно някой да търси платени ласки от момче, което изглежда и се държи като момиче?” В този момент слабият вади една монета от два лева и я подава на момчето-момиче, което му подарява най-чаровната усмивка на света и нежно прошепва “Благодаря!”. После елегантно се завърта сякаш е на моден подиум и се отдалечава. Рибарите се споглеждат един друг, а дебелият възкликва: – Защо му даде пари на тоя мръсен… Преди да довърши приятелят му махва с ръка и го прекъсва: – Омръзна ми, бе! Уморих се да мразя. Не разбираш ли? И те са хора! Между двамата се настанява неловко мълчание, което сякаш е тук, за да провери дали не са забравили въдиците и стръвта. След минута слабият съобщава: – Сега се връщам. – след което се насочва с колебливи стъпки към кафе машината в другия край на чакалнята.