СРЪБСКА СКАРА

Вече е почти обяд. Гладен съм. Усещам как стомахът ми започва да протестира като полски синдикалист от “Солидарност”. Не съм слагал нищо в него от снощи и той явно ми е сърдит. Озъртам се за някое подходящо място, в което да се погрижим един за друг. Блуждаещият ми поглед изведнъж съзира дървен павилион със сръбското знаме на него. А надписът “Сръбска скара” в този момент ми изглежда като красив изглед от остров Санторини. Сега вече знам как се е чувствал Христофор Колумб, когато на 12 октомври 1492 г., съзрял в далечината карибския бряг. Задавам си въпроса, на който човечеството така и не може да отговори цяла вечност: “Що за хора са това вегетарианците?”. Защото, мисля си в този момент, отговор не съществува. Пред мен млада дама старателно изброява кулинарните си желания, които дребничък червендалест чичко, с нещо като бяла готварска шапчица на главата, усмихнат изпълнява енергично. Майстор Ставри – както пише на някакво свидетелство, което гордо виси от едната му страна. Човекът е така съсредоточен над скарата, че бих се заклел, че провежда научен експеримент. Нека сега някой да ми каже, че готвенето не е свещенодействие! Бих му казал само две думи – “майстор Ставри”. Един малчуган с дебели бузи, изпуснат явно от майка си, изскача от някъде и се залепя като дъвка за витрината. – Какво бе, приятел? – поглежда надолу към него готвачът. – Що щеш? – после слага една люта чушка в сандвича и го подава на момичето пред мен. Малкият клиент го поглежда опулено. Сочи с ръка купчината топли ущипци и после хуква да търси майка си. Отдъхвам си, след като моят потенциален конкурент за оцеляване изчезва яко дим и поръчвам една средна плескавица със зелева салата, докато не е размислил да се върне обратно. Майстор Ставри започва своята поредна магия с месото, докато аз гледам снимката, която виси от другата му страна – млад мъж с анцунг Diadora държи в ръцете двукасетъчен касетофон. Толкова е ретро, че веднага ми става мило за 90-те години на миналия век. Някак по-истински живеехме тогава. Не така виртуално и не толкова назаем. Или поне така ми се струва днес. Готвачът вдига за миг глава от скарата и казва: – Още малко и си готов. – После забелязва, че гледам снимката. Усмихва се тъжно: – Брат ми. Убиха го хърватите във войната. Ловко загъва плескавицата в станиол и уморено и ми я подава. Благодаря му. Вземам я в ръка и бавно тръгвам надолу по улицата. Усещам обаче, че нещо вече не съм много гладен.