Студената есенна нощ е обгърнала като було старият панелен блок. Чува се само вятърът, който свири с цигулката си някаква тъжна мелодия в голите клони на дърветата. Почуква в такт по прозорците, които тук-там още светят. Люлее от време на време счупената квартална люлка, която уличната лампа осветява едва-едва с огромно усилие. Тя пуши вече трета цигара, подпряна на металния парапет на малката остъклена тераса. Димът минава през устата й и се слива с вкуса от поредния изсмучан валидол. Никога не е била толкова самотна, колкото в този момент. Той й липсва. Липсват й очите му, с които умееше да говори на език, който само те двамата в целия свят…