ВТОРА УПОТРЕБА

Пред вратата на магазина за дрехи втора употреба една охранена оранжева котка се припича под лъчите на ниското ноемврийско слънце. Притворила е очи в лениво блаженство и само от време на време хвърля поглед към широката павирана улица, колкото да задоволи любопитството си, неспиращо да й напомня за себе си. Раздрънкан син микробус форд „Транзит“ завива тромаво зад ъгъла, сякаш за да допълни усещането за мързелива съботно-обедна лежерност. Продавачката от магазина, която е излязла навън да пуши, отпива от кафето си, докато гледа как фордът оставя във въздуха след себе си две-три пожълтели листа и гъст прахоляк. След минута вратата на съседния салон за красота се отваря и оттам излиза жена с лигавник около врата си и коса, намазана с някаква странна зеленикава смес. Какво ли не правят жените в името на своята суета?! Мъжете също! – Още малко, а? – посочва тя с поглед към табелата с работното време на магазина и също пали цигара. – Да. – отговаря продавачка. – Още пет-шест минути. После ще тичам до Кауфланд. Има промоция на праха за пране. Двете разменят набързо стандартна информация – малко клюки за съседите, броят на новозаразените с вируса за деня и резултатите от президентските избори в САЩ. Не пропускат и цената на праза в зеленчуковия магазин отсреща, която единодушно заклеймяват като твърде висока. В този момент, откъм близките къщи, се задава възрастна жена. Облечена е в старо кафяво палто. Побелялата й коса грижливо е прибрана под вълнена забрадка. Носи найлонова торбичка, през която се вижда един хляб и две кисели млека. Походката й е някак величествена, изпълнена с достойнство и самоувереност. Може би така е вървяла Жана д’Арк по пътя към кладата в Руан през 1431 г. Възрастната дама приближава двете събеседнички. Спира се и ги поздравява: – Стои ли още онази чанта или я продадохте? – обръща се тя към магазинерката. Продавачката се усмихва учтиво и отговаря: – А, стои си. Не съм я продала още. – Чудесно! – възкликва възрастната жена – Щом взема пенсията, веднага ще дойда. Казва „довиждане“ и продължава по пътя си, докато един плешив мъж я задминава, бутайки голямо колело, на което е качил празен бял бидон за зеле. Клиентката на салона за красота замислено се почесва по маската, която е свалила под брадичката си. – Абе, това не е ли другарката… – пита тя продавачката, която я прекъсва: – Да. Тя е. Била е учителка на мъжа ми, на Киро. Харесала си е при мен една чанта от 14 лв. и все ме пита за нея. Настъпва неловко мълчание, което клиентката на салона за красота отново нарушава: – Защо не й я дадеш, а тя да ти я плати, когато може. Всъщност – не, чакай, сега ще ти я платя аз. – и понечва да влезе в салона за портмонето си. Продавачката отвръща уморено: – Мислиш ли, че не опитах? Киро като разбра, веднага ми каза същото. Но тя отказа. Много е горда. Да се чуди човек на какво основание – бедна е като църковна мишка, дъщеря й не е идвала от София да я види кой знае откога, а пенсията едва й стига да си плаща лекарствата. Двете жени допушват мълчаливо цигарите си. После продавачката сипва малко котешка храна в една празна кутия от пастет, която стои наблизо. Влиза в магазина и обръща табелата с работното време на гърба на която пише „Затворено!“.