ЛЕКАРИ

(За съжаление тази история е истинска. В основата й е положен Камъкът на страданието и личната трагедия на моята духовна сестра Петя, която безкрайно обичам. Аз просто я написах по свой начин) Лекарки са. И двете. Пътуват всеки ден до по-малкия съседен град. Работят в местната болница. Поредното им дежурство е зад гърба им. Седят в празния автобус и са вперили поглед навън, където вечерта бавно спуска своето черно наметало. А ноемврийския дъжд тихо започва да трополи с капките си по мръсното стъкло. Едната от пътничките сваля за миг очилата си, които са се запотили от светлосинята й медицинска маска. Масажира с пръсти умореното си слепоочие и после се фокусира върху седалката на колежката си: – Я, какви хубави дюли! – възкликва с детско възхищение в гласа си. – По колко ги взе? Дюлите наистина изглеждат като за изложба. Пет красиви жълти слънца, които като че ли осветяват тази част на автобуса и те карат да вярваш в безграничната сила на природата. Без да обръщат внимание на нахалния страх, задушливото напрежение и кресливата безотговорност, които са седнали на по-задните места като непослушни ученици по време на екскурзия до Карлово – Калофер – Сопот. – По лев и двадесет бяха – отговаря колежката й. Усмихва се и опипва с ръка дюлите с такова задоволство и гордост, че човек би помислил, че е направила сделката на живота си. Колко малко му трябва на човек понякога, за да се чувства щастлив – пет добре узрели дюли, един колега и краят на работния ден! – Ще ги занеса на майка ми за сладко. Тя е голям майстор. Шофьорът, който до този момент само мълчи, вече е пуснал радиото. Новините отново информират за броя на новозаразените с вируса и починалите за денонощие. Следва кратка информация за преминаването на учениците в дистанционно обучение, което явно му идва в повече: – Я ги виж ти тях – даскалите! – мърмори под носа си той. – Къде дават така, бе ей? И аз искам да си седя вкъщи и да ми плащат! Справедливият му гняв явно го е накарал да свали маската си под брадичката още преди да се качи. Разгорещил се е в любимия спорт на милиони хора по света, които разбират от всичко – говоренето със себе си. Какво пък?! Няма нищо лошо в това да говориш с интелигентен човек, който винаги е готов да те изслуша, да те подкрепи и разбере какво си  имал предвид. След кратка реклама на фирма за бързи кредити и благоденствието, обещано от нея, на дневен ред в новинарската емисия поставят въпроса за нуждата от повече центрове за кръвна плазма в страната. – Айде стига с тия глупости, бе! – избухва отново водачът на моторното превозно средство. – Ей, това лекарите са голяма мафия. Какво ли не правят за пари! Що не кажат как карат хората нарочно да се пишат болни, та да прибират по две хиляди лева? – След това монологът на специалиста проследява развитието на проблема още от месец март насам. Притежателката на дюлите понечва да отговори на грубата провокация, хвърлена ей така в малкото автобусно публично пространство, но се отказва. Двете с колежката й се споглеждат, а тя й казва с очи: „Недей! Няма смисъл. Не си заслужава“ Пътуването е почти към края си. Жената с очилата замислено отново проговаря: – Вчера се чухме с доктор С. Постъпила е в ковид отделението преди месец. – Но това е твърде опасно за нея. Тя е пенсионер. – отговаря колежката й. – Така е, но няма как. Не им достигат хора. Разказа ми за едно семейство – възрастен мъж и жена, които са лекували при тях. Първо мъжът е минал на обдишване, но е било твърде късно. Жена му била до него през цялото време. Грижела се непрестанно за съпруга си. Накрая и тя не можела вече да става. Когато й казали, че е починал, помолила само за малко да я пренесат в леглото му. Да бъдат заедно за последно. Няколко часа по-късно починала. – Боже мой, каква трагедия и каква любов! – възкликва приятелката й. Очите са пълни със сълзи, а ръката й търси сякаш за подкрепа дюлите до нея. – Да, мила. Ковид е и любов – онази, разтърсващата и всепобеждаващата. Тя си пробива път през тунела на страданието и болката и ги подчинява по някакъв си неин начин – отговаря колежката й с очилата. Това е последното, което двете си  казват преди да слязат, докато шофьорът вече псува българския национален отбор по футбол. Няма как да е иначе. Поредна загуба. Този път от Финландия. Футболът винаги е бил много важен за населението на страната, а и от него, все пак, разбират всички.