ПЪЗЕЛ

Остават още няколко минути от междучасието. Гледам как навън г-жа Есен е оцветила в различни багри листата на дърветата в училищния двор, които не е успяла да отрони. Ситни капки дъжд плахо почукват по стъклата като уморени странници от дълъг път, които търсят подслон. В празната класна стая съм само аз, компютърът ми и едно странно усещане на тъга, примесено с готовността ми за поредния онлайн урок с гимназиален етап. Осъзнавам за пореден път, че празните чинове и тишината, полепнала по тях, са една от най-тъжните гледки, които съм виждал. Може би така би изглеждала Рила без седемте си езера или Пловдив без своите тепета. Защото най-голямото богатство на едно училище са неговите деца. Техният смях, глъчка и закачки, изпълващи коридорите му. Те са душата му и ритъмът, с който бие сърцето му. Един забравен химикал се е излегнал удобно на третия чин в средната редица. Чака по-добри времена, в които отново ще бъде полезен. Отвън се чува как някой цепи дърва на съседната улица, а комините на близките къщи не спират да изпращат отегчено своите димни въздишки нагоре към небето, покрито със сиви облаци. Изведнъж вратата се отваря рязко и един петокласник, който до сега е обикалял коридорите като мореплавател по време на Великата гръцка колонизация, нахлува вътре. Спира за миг, оглежда празната стая и стреснат от гледката и казва: – Извинете, госпожо…ъъъъъ, господине! – после бързо изхвръква навън без да успея да му кажа онова, което винаги казвам в такива случаи: – Аааа, госпожа съм, госпожа съм. Следва нещо до болка познато от първата вълна на онлайн обучението. Натискам лилавата иконка на Майкрософт Тиймс и влизам във виртуалния екип. Децата вече са се присъединили и ме чакат. Обсъждаме презентацията ми на темата, въпросите след урока. Давам домашната работа. Четиридесетте минути излизат като сватбени гълъби. Преди да се разделим питам нещо извън темата: – Знаете ли какво е пъзел? – и без да чакам си отговарям сам – Вие сте липсващите парченца от нашия – училищен пъзел. Те са притихнали и очакват да продължа. Само един сладур явно не успява да разгадае метафората ми: – Ама как така? – пита изненадано той. – Ами – така. – отговарям. – Както един пъзел не може да се нареди без всички свои елементи, така и тук, без вас, не е същото. Звънецът тържествено оповестява края на часа и началото на голямото междучасие.  Вземаме си довиждане и аз тръгвам. Следващият час вече е присъствен. Трябва да се пренастроя бързо. Чувствам се като маратонец, на когото се налага да прави чести къси спринтове. Преди да отворя електронния дневник получавам съобщение в Тиймс от една млада дама, с която бяхме заедно онлайн миналия учебен час: „Господине, аз и повечето други парченца от пъзела не искаме да стоим вече в кутията.  Училището ни липсва. Вие също. „ Този достоен отговор на моето метафорично предизвикателство почти ме просълзява. Но успявам някак да запазя душевно равновесие. Очакват ме още два шести класа и проблемите на Арабския халифат от VII – XI в.