ИМПЕРАТОРИ
Липсваха ми – древните гърци от петите класове, с които през последните няколко седмици общувахме само през “Тиймс”, пътешествайки из раздел “Древна Елада”. Разхождахме се из агората на полисите. Качвахме се на Акропола. Криехме се в Троянския кон. Посетихме оракула в Делфи. Участвахме в олимпиадата от 776 г. пр. Хр.
Но днес – ето ни тук, отново сме в училище. Те тичат по коридорите като истински участници във Великата гръцка колонизация. Откриватели на един нов ден, на един нов свят.
Надявам се, че и аз съм им липсвал поне мъничко, въпреки че децата най-добре умеят да живеят в настоящето. Колкото повече расте един човек, колкото повече остарява, толкова по-често обръща глава назад към миналото. Може би е някакъв инстинкт за самосъхранение. Или пък хронична неувереност в това, което предстои. А нищо чудно това да е начинът, по който ние хората да се страхуваме по-достойно.
Често си спомням за една от репликите на великия Кирил Варийски в “Йо-хо-хо” – онзи мой любим български игрален филм от далечната вече 1981 г.: “Понякога си мисля, че човек до 10 г. е в най-добрата си форма, най-човек. Разбираш ли? И после…започва да се разваля”.
И все пак…все пак.
Звънецът бие, а аз имам чувството, че не съм чувал по-добър и по-приятен звук откакто “Конкурент” пуснаха “Родени за рок” преди две години. Сега си давам сметка колко много обичам този звънец и колко много ми липсваше в онлайн обучението.
Влизам в стаята. По прозорците й са полепнали плахите лъчи на сутрешното зимно слънце, а моите древни гърци са там, чакат ме, готови за нови подвизи.
Един закъснял малчуган нахлува след мен, запъхтян като Фидипид след Битката при Маратон, но вместо “Радвайте се, победихме!” успява само да каже “Госпожо…ъъъ, господине, извинете, че закъснях! Бях до тоалетната.”. После бързо сяда на място и започваме.
Днес сме с Александър Велики в похода му на Изток. Подредени в Македонска фаланга, побеждаваме персите при р. Граник, Иса и Гавгамела. И докато се усетим, звънецът отново бие, но този път за края на часа.
Децата тръгват да излизат, а малкият Фидипид, който закъсня, се спира пред мен, посочва ми обувката си и с леко неудобство ме пита:
– Ще ме завържете ли, че не мога да правя панделка.
Навеждам се без да се замисля и връзвам обувката му. А той ме поглежда с живите си изразителни очи и казва:
– Мислех, че няма да се съгласите.
Усмихвам се под маската си, която е опънала ушите ми. Имам чувството, че ако след стотици години археолозите открият останки от нас – хората, живели по време на пандемията от ковид, ще ни разпознават по клепналите от маските уши.
После го поглеждам и казвам:
– Знаеш ли какво правел всеки нов византийски император, когато го ръкополагали за такъв?
Малчуганът ме поглежда с недоумение и пита:
– Какво е “ръкополагане“?
– Добре де. – отговарям – всеки, който ставал император, трябвало да измие краката на двама просяци на Хиподрома в Константинопол.
– Но защо? – отново се учудва детето.
На свой ред аз се чудя защо ми трябваше да казвам това, но събирам парченцата търпение в джоба си и продължавам, докато заедно излизаме от стаята:
– За да покаже смирение и уважение.
Фидипид от пети клас ме поглежда и пак ме пита:
– А какво е смирение?
– Като станеш в шести клас, ще разбереш. Догодина и без това ще учите Средновековие. – отговарям и понечвам да се разделим, но преди да избягам той стреля с въпрос още веднъж:
– Значи Вие сте император?
– Не, сладур. Не само аз. – отвръщам през искрен смях. – В клас всички сме императори.
След това си вземаме довиждане и аз го изпращам с поглед по шумния училищен коридор.