МЪЖЪТ С ГУМАТА

Почти 7.00 ч. е. В купето на бързия влак за София сме само аз и моят верен  спътник – сутрешният студ. Чудя се защо досега БДЖ не са го назначили на щат при тях. И без това той е единственото сигурно нещо в българските железници. Винаги е на работа, не ползва отпуск и любезно посреща всички пътници, като дори понякога се престарава. Мирише така, както никъде другаде. Имам чувството, че ако участвам в телевизионно състезание, в което със затворени очи трябва да отгатна дадена миризма, никога не бих сбъркал две неща – дюнери и пътническо купе в България. След десетина минути потегляме и аз се опитвам да се съсредоточа върху „Изповеди“-те на св. Августин Блажени. Имаме упражнение днес с десети клас за смисъла на човешкия живот и искам да прочета нещо допълнително. Да добавя едно мъничко камъче към моята скромна купчинка от докосвания до философските прозрения на великите умове. А св. Августин е точно такъв. Чета и настръхвам, но не само от студ, а и от удивление как този мъдър мъж, още през V в. е прозрял, че „ако обичаш човека такъв, какъвто е, то ти обичаш него. Ако се опитваш да го промениш, то ти обичаш себе си.“ Дърпам си ръкава на якето, за да проверя колко е часът. Остават две-три минути до тръгване, ако всичко е наред, разбира се. Винаги има определени условности. Жалко, че св. Августин Блажени никога не е пътувал с влак из България. – Младеж, това ли е бързият влак за София? – чувам изведнъж глас, който заедно със скърцането на плъзгащата врата ме вади от собственото ми философско съзерцание. Поглеждам по посока на зададения въпрос и първото, което виждам, е една чисто нова автомобилна гума, която сякаш сама се опитва да влезе. След нея се появява и собственикът й – червендалест възрастен господин с черна зимна шапка, шофьорска шуба и голяма усмивка, която издава липсата на няколко зъба. „Ясно – казвам си наум – св. Августин ще трябва почака“, докато се колебая дали да не се преместя. Спътникът ми настанява удобно гумата до прозореца, сваля шубата си и приглажда с ръце белият си плетен пуловер на големи ромбове. – Абе, остави се, за малко да го изпусна. – съобщава ми той без да съм поискал обяснение. После ми казва, че е от Плевенско. Дошъл в Пловдив за помен на брат си. – Бяхме четирима братя, а останахме само двама. – допълва вече замислен. Големите му мътни очи се навлажняват, докато намества маската си, която постоянно се изхлузва. За да го отклоня от мъката му, се чувам как казвам: – Тази гума накъде си я понесъл? Той се сепва и оживено ми обяснява: – Абе синът ми ми я даде. Чисто нова е. Има още три. Само че тях ще взема другият път като дойда с колата. Така и така нямам багаж, та рекох поне нея да дотъркалям до вкъщи. Жената ще ми се кара, като види, но нищо. Няма да е за пръв път. Така е – всеки си търкаля гумата, докато му е писано. – довършва старецът. Казва ми името си – бай Георги. Разказва ми накратко живота си, четиридесет години бил шофьор, имал три деца и четирима внуци. Очите му отново се навлажняват, но този път от щастие. След това, на свой ред, той ме пита: – Ами ти с какво се занимаваш? – Даскал съм. – отговарям, а той поклаща одобрително глава и си спомня за своя пръв учител: – Ей, понякога ни шамаросваше, но ни направи хора. Бог да го прости! Наближава време да слизам, но решавам преди това да му задам един последен въпрос-провокация: – Бай Георги, а какво е за теб живота? Той се замисля за момент, придърпва верижката на ръчния си часовник си и отговаря: – Животът, Илийчо, е една река. Понякога тече бързо – тогава си щастлив и не мислиш много-много. Друг път забавя и тече едва-едва. Тогава имаш проблеми. Аз се усмихвам, закопчавам раницата си и се приготвям да слизам, а той ме пита: – Ама знаеш ли кое е най-важното? – и без да ме изчака си отговаря: – Най-важното е да не си сам в тая река. Да имаш другарка – като моята. Я виж какъв пуловер ми е опела. – показва той с гордост вълнения си пуловер на големи ромбове. – Трябва да вървя. Беше ми приятно! – казвам аз за довиждане. А той се присяга да нагласи гумата, която се е наклонила на една страна и подвиква след: – Приятен ден, Илийчо! Поздрави на учениците от дядо Георги! И да учат, да учат!