ПЕТ ДУМИ
Пролетта отново е тук. Усещаме я с всичките си сетива. Вдишваме я. Чуваме как нежно разтребва душите ни – като старателна домакиня в предвеликденско почистване. Обира паяжините на старите ни тревоги с парцала на щедрите си обещания за ново начало и по-добри времена. Странно е как всяка година успява да накара хората да й повярват. Може би, защото тя самата е уверена в своята пречистваща сила и духовен катарзис с дъх на прясно окосена трева и цъфнал жасмин.
Проветрява дрешника на нашите чувства, мисли и страхове. Старателно изтупва и сгъва някои от тях. Прибира ги. Те ще ни трябват. Други изхвърля, защото така и не ги ползваме и то от години. Забравихме как се прави, а някои от нас никога не са го умеели, нито са изпитвали нужда. На кого, по дяволите, са му притрябвали надежди с изтекъл срок на годност?!
После й омръзва и хуква в парка, който градът нежно е обгърнал в обятията си.
Без да усетим как ние с Валка вече я следваме по алеите, окъпани от слънчеви лъчи и сянката на цъфналите дръвчета. Държим се за ръце и усещаме как всъщност, имайки се един друг, притежаваме всичко най-ценно на този свят, за което можеш да мечтаеш. Щастието е това, което можеш да държиш в ръцете си. И ако някога някой ме накара да нарисувам как си го представям, това ще са две стиснати една в друга длани – един особен вид магическо заклинание без думи.
Говорим за толкова много неща, шегуваме се, играем на гоненица в нашия малък свят, който се разминава от време на време с други такива светове, тръгнали също като нас на разходка в този приветлив съботен следобед.
Изведнъж го забелязваме. Върви точно срещу нас. Усмихвам се и му казвам отдалече:
– Еха, сега денят ми ще е още по-хубав, защото те видяхме!
Той не отговаря. Колкото повече приближава към нас обаче, толкова повече усещам, че изглежда някак променен в сравнение с последния път, когато го видях. Беше преди месеци. Забелязвам измършавялото му небръснато лице и хлътналите му бузи. Очите му, пълни с някакъв особен щам разочарование и мъка. Дрехите му са измачкани, а маратонките си е завързал несръчно, сякаш бързайки да избяга от някъде или нещо. Опитва се да се усмихне. Опитва се, но не му се получава особено добре.
За да изляза някак от това неловко положение, в което сам се насадих, питам:
– Как я караш, мило момче?
Той поглежда настрани и от очите му се изтъркулва една голяма сълза, която се стича по бузата му и се забива като нож в сърцето ми. После още една и още една.
Краката ми се подкосяват от неприятната изненада, но намирам сили, за да кажа:
– Чакай бе, човек! Какво се е случило? Успокой се!
Изчаквам да се посъвземе, след което погледите ни се срещат, а неговият е пълен със срам и болка. Все пак успява някак да събере сили:
– Извинявай! Не исках да ви тревожа. Сривам се напоследък. Много чуплив съм станал.
– Да не си болен? – питам го със страх. – Да нямаш нужда от пари?
Той се усмихва тъжно:
– Имам си пари. Не ми трябват. А болестта ми, откакто се помня, е все една и съща – самотата. Усещам я как бавно ме убива.
Опитвам се да го ободря. Карам му се да не се предава, а той ме пита:
– Аз добър човек ли съм?
– Да, разбира се! – отговарям без да се замисля. – И точно затова ще срещнеш друг такъв човек, с когото ще си щастлив. – Той се насилва да ме слуша, но се съмнявам, че ме чува. – Просто вярвай, че този човек съществува и не спирай да го търсиш. Любовта има нужда от шансове. – довършвам колкото мога по-убедително своята лекция по оптимизъм.
– Понякога все още се опитам да вярвам във всички тези красиви думи. – казва замислено. – Все още…
Преди да успея да му отговоря ми казва:
– Ще вървя. Радвам се, че ви видях! Не ми обръщайте внимание. Ще се стегна. – после поема нагоре към тепето с наведена глава и нерешителна походка.
Ние слизаме в обратната посока, но и двамата с Валка мълчим. Стискам още по-силно ръката й, а тя моята. Накрая на алеята, със спрей, някой е написал на металната ограда: “ЛЮБОВ. ПОДКРЕПА. ПРИЯТЕЛСТВО. ОБЩНОСТ. ВЯРА.”. Спираме за миг и четем няколко пъти надписа.
– Пет думи… – се чувам да казвам, въздишайки.
– Да. – отговаря Валка. – Точно пет са.