РЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ

“Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш”

Еклесиаст 11:1

Четиримата старци са застанали по средата на моста, надвесили надолу през перилата побелелите си глави, загледани в пенливите бързеи на реката, която днес тече някак по-енергично. Зад гърбовете им, сякаш надигайки се на пръсти, покровителствено се извисява планината. Вятърът услужливо гони, като овчарско куче, няколкото пухкави облаци в синьото небе, за да направи място на лъчите на майското слънце.

Покрай тях минават две майки с детски колички и един забързан колоездач. Малкият град вече е буден. Кварталните кафенета се подготвят да посрещнат армията от потенциалните си клиенти, които толкова дълго не можеха да обслужват. Хората просто се умориха да се страхуват. Писна им и търсят отново стария си живот и малките удоволствия в него.

Единият от четиримата белоглави наблюдатели се уморява да гледа надолу към реката и се изправя, търсейки опората на своя ожулен дървен бастун.

– Помните ли колко риба имаше тук едно време? – пита сякаш сам себе си той.

– Имаше. – отговаря му един от другите трима без да изпуска от поглед реката. – И мряна, и кефал, та даже и пъстърва.

Някъде отдолу, откъм брега, се чува как задружен жабешки хор кряка на пресекулки, за да потвърди достоверността на тази поредна глава от голямата енциклопедия на риболовното дело в България.

– Нали чуваш? – обажда се другият член на тази импровизирана местна комисия по аквакултури. – Останаха само жабите.

– Жабите и бабите! – допълва експертната констатация човекът с бастуна и всички избухват в смях, който някак съвсем естествено преминава в обща тютюнджийска кашлица.

– Абе, знаете ли – обръща се към другите четвъртият член на пенсионерското каре – Трябва някой път да наловим жаби – както някога.

Другарите му отново прихват, а смехът им пълен с тъга и носталгия по едно друго време и един друг свят – светът на тяхната младост. А тя, младостта, е като стъклена чаша със сапунена вода, от която правим своите балончета – мечти, докато все още можем. После ни остава само празната чаша.

– Какви жаби бе, човек? Ако се наведеш сега, с тоя артрит, трябва да идваме всички да те изправяме на крака. – внася здрав разум събеседникът му, който е най-близо до него. А другите отново избухват в смях.

– Хайде да вървим да пием кафе при Пенка! – командва старецът с бастуна. И четиримата другари на бавен ход се отправят към близкото кафе, сгушено между два панелни блока и един тото пункт. Край тях минава елегантна млада дама с къса пола, която уверено крачи по булеварда. Четиримата я изпращат с поглед и ръце, сключени на кръста.

– Ех… – въздиша единият. – Май трябваше да останем още малко край реката.

Другите не казват нищо, потънали в собствените си мисли. Започва да става горещо. Вече е почти обяд.