ДЪЖД
Продължаваше да вали вече цял следобед, меланхолично и някак умиротворително. Едрите дъждовни капки се спускаха монотонно от небето, което беше свъсило веждите си – гъстите сиви облаци, надвиснали като обвинение над големия град. По улиците му се виждаха само коли със запалени фарове, нарушаващи от време на време покоя и блаженството на локвите, които бавно се превръщаха в подобия на микроязовири. Дори вятърът се беше скрил някъде на сухо заедно с уличните котки, за да не пречи на тази дъждовна градска нирвана.
Бързах мокър от спирката към вкъщи, копнеейки за един хубав чай в очакване на уютна вечер с Валка и пореден епизод от “Короната”. Има нещо много семейно в съвместното гледане на сериал, нещо сплотяващо и много интимно. Знам това от опит.
Мислех си за тези неща, докато се опитвах да остана сух, доколкото бе възможно, заобикаляйки поредното препятствие по тротоара. Като че ли се намирах в някаква глупава телевизионна игра, в която група нещастници трябва да се справят с прескачане на ров, пълен с вода или нещо подобно.
Малко преди да успея все пак да се добера някак до вкъщи усетих как предателска влага нахлува първо през едната, а после и през другата ми маратонка. Реших да не се ядосвам и ускорих темпото, а след минута вече бях в нашия вход. Свалих качулката на якето си и тогава забелязах възрастна жена с боядисана коса и лек грим, която беше постлала брошура на един от хипермаркетите и седеше на стълбите на завет и сушина.
Щом ме видя, жената някак се стресна и понечи да се изправи, за да ми направи път да мина и да отключа входната врата на жилищната ни кооперация.
– Извинете! Аз просто така – скрих се от дъжда тук. Ще изчакам само да понамали малко и ще тръгна. – каза ми тя, загледана в своя жълт чадър със счупен връх, който държеше пред себе си.
– Моля Ви, – отговорих някак сконфузено – не пречите на никого.
Жената се усмихна и се загледа в една голяма локва точно пред паркираната наблизо черна лимузина. После без да я питам обясни:
– Аз бях в гимназията. Позирах на художниците. Страхотни деца са.
На свой ред аз се усмихнах протоколно и успях да измисля само едно:
– Да, така е.
– Знаете ли, – каза ми през рамо възрастната дама, докато аз понечих да отключа входната врата. – аз някога исках да стана актриса, но не се получи. Не е достатъчно човек да има мечта. Трябва да й се посвети изцяло, да я изстрада, да я заслужи. Аз не успях да се преборя за своята. Засилвах се, засилвах се и така и не събрах смелост да скоча. А после…после дойде старостта.
Не знаех какво да отговоря на тази непоискана изповед и не казах нищо, а и усещах как мокрите ми чорапи започват гневно да протестират. Затворих вратата пред себе си и бързо се прибрах вкъщи. Сложих вода за чая си и продължих да мисля за странната непозната, която ми беше разказала резюмето на живота си преди малко. Изведнъж ми хрумна щура идея. Извадих една картонена чаша и я напълних с топъл билков чай. Обух набързо сухи чорапи, взех внимателно чашата в ръка и слязох до входа с намерението да почерпя дамата просто ей така, за да се сгрее. Отворих входната врата, но нея вече я нямаше на стълбите. Беше си отишла. Продължаваше да вали.
