
ДЕТСТВОТО
Старата махала. Отдавна не изглежда както преди. А и аз самият вече не съм същият. Пораснах. Научих се да живея със спомените си и да пускам мечтите си да си отиват – като хвърчила, поели по пътя на вятъра.
Навсякъде тук – в пазарджишкия квартал „Младост“ – обаче са пръснати парченца от детството ми. Достатъчно е само да затворя очи и ги виждам. Ето там все още са двете брези, които за нас тогава бяха греди на футболна врата, играехме най-истинските футболни мачове, в които всеки даваше всичко от себе си, тичайки след гумената топка от 6. 10 лв. А ако имахме късмет, някой вадеше кожена топка, която ние – децата на 80-те – галено наричахме „бразилка“. Това правеше всички щастливи и още по-настървени, сякаш играехме не на неравната поляна с детелини пред блоковете, а на най-големия и красив стадион на света, пред 100 хил. души
Две момичета, застанали едно срещу друго, са опънали ластик, а приятелката им скача на него, произнасяйки тайнственото заклинание „Ема есаса..“
Някой пере голям персийски килим, прострян мокър на стълбите пред входа. До него лежи черен маркуч, а сапунени мехурчета вода се стичат отстрани, отразявайки слънцето.
Там пък е мястото, където строяхме своята снежна крепост при традиционните зимни войни със снежни топки. Краката ни ставаха мокри от пресния сняг, сополите ни замръзваха, а почти всеки пропускаше покрай ушите си по едно повикване на майка си или баба си от терасата в името на победата. После обаче всичко си идваше на мястото след няколко разтривки с камфоров спирт, краката в сол и гореща вода и голяма чаша липов чай.
Виждам и игрището, на което играехме на топчета – прашно продълговато парче земя, на което се чертаеше триъгълник и се „садяха“ гуди, кокалки, сирийки и др., които бяха залогът за участие в поредната игра.
Помня и зелената пейка, на която всеки следобед бай Иван Македонеца даваше своите уроци по сантасе и табла: „Дай каро! Дай каро! Дай каро!“
Ето го старият прегърбен слабичък пощаджия, бавно спира колелото си и слиза. Сваля голямата си синя шапка и уморено избърсва потта от плешивата си глава. Чакат го няколко нетърпеливи баби. Той премята пред себе си тежката кафява кожена чанта, плюнчи пръст и започва да брои пари. Денят за пенсиите е.
Стигам до блока на майка ми – каква криеница ставаше там през дългите летни вечери! Мога да усетя мириса на изгорели дърва – някой вари компоти. Тих говор на някоя пейка в тъмното, комарите, скупчили се около уличната лампа и чувам „Царски път! Царски път!“ за някой хлапак, който така добре се е скрил по време на играта, че дори сам не може да се открие…Детството…Пазя го…Все още.

