„Завръщане в Брайдсхед“ (Ивлин Уо)
Четох „Завръщане в Брайдсхед“ преди години, след като вече бях гледал сериала-шедьовър от 1981 г. с Джеръми Айрънс, Антъни Андрюс, Джон Гилгууд, Лорънс Оливие. И до днес не мога да реша кое ми харесва повече – книгата или филмът. Не че едно такова сравнение е уместно, дори изглежда глупаво, но нищо човешко не ми е чуждо.
На пръв поглед това е книга, посланията в която изгледат далечни за нашите географски ширини и душевност. И няма как да е иначе, когато става дума за проблемите на английската аристокрация в края на Едуардианската епоха и душевните терзания на дендитата от Оксфорд. За пуританските нрави на Острова книгата и без това е била скандална, но какво е английското висше общество без своите скандали, които да запълват страниците на вечерните вестници.
Но под всичко това аз открих нещо, което прави романът на Ивлин Уо едно съвсем откровено послание за стремежа на хората да бъдат щастливи или поне да се опитват. Пречките пред тях, в конкретния случай, са много: произход, религия, титла, пари, отегченост и какво ли още не. Някои, като Себастиан, не успяват да се справят с тях. Предават се и рухват в пропастта на алкохола и бавното саморазрушение. Но други, като Чарлс и Джулия, все пак намират път един към друг, макар и години по-късно, отдавайки се на своя закъснял копнеж. Като едно истинско завръщане към себе си там – край река Ейвън, край зелените тучни ливади и дъбовите и букови гори, зад които сякаш се е скрил от времето Брайдсхед.
