ЗАВРЪЩАНЕ

Вече повече от три часа пътуваме с Валка, а сме още на половината път. Умората и отегчението се разхождат доволни по коридора на влака и от време на време хвърлят по един тържествуващ поглед към нас и останалите нещастници в задушните купета.

Отворили сме всички прозорци, но единственото което се усеща, е как горещият вятър играе на гоненица сам със себе си. Затварям за миг очи се опитвам да се прехвърля на някое по-приятно и прохладно място – някъде на сянка в мислите си, но нещо не ми се получава. Миризмата която ме боде от време на време в носа, обзалагам се, е същата, която през XV-XVI в. са усещали в трюмовете на английските и испанските кораби, плаващи към Стария континент, първите африканци, превърнати в роби.

Все пак имам коз в ръкава си – киндълът ми е пълен със Стайнбек. Изчетох го целия преди години, но наскоро усетих, че ме тегли отново към себе си и не смятам да се съпротивлявам. Обичам да бъда изкушаван литературно. Признат грях – половин грях. „Пътешествия с Чарли“ е моето спасение в този момент, но все още изчаквам и аз не знам какво.

Влакът спира на Карнобат, отваря железните си усти, поглъща още няколко пътници заедно с техните чанти, куфари, плажни чадъри и всякакъв друг багаж, използван най-пълноценно по Черноморието. После поема отново по пътя си, докато не са се усетили и разколебали, за да слязат и да избегнат своето железопътно изпитание.

На отворената врата на нашето купе изведнъж се появява рус малчуган с чаровна усмивка, която издайнически показва липсата на няколко предни зъба. Главата му едва стига до дръжката, но веднага усещам, че срещу мен стои смел и дружелюбен малък мъж, който ме гледа с живите си сиво-сини очи. Вглеждам се в тях и кой знае защо си спомням за една от репликите на великия Кирил Варийски в „Йо-хо-хо“ – онзи мой любим български игрален филм от далечната вече 1981 г.: „Понякога си мисля, че човек до 10 г. е в най-добрата си форма, най-човек. Разбираш ли? И после…започва да се разваля“.

–  Добър ден! – поздравява малчуганът и малко смутен се обръща назад, за да повика с поглед родителите си, които се оказват вежливи млади хора, на чиито места сме седнали, но те бързо ни прощават това наше процедурно нарушение. Споглеждаме се с Валка и си казваме с очи „Същински Тито от „Синьо лято“.

Детето успява само няколко минути да седи на загрятата от слънцето седалка. После изведнъж му омръзва, става и започва да се закача с майка си, а след това и с баща си, дърпайки силно дрехата на тяхното внимание.

– Ники, моля те, остави ни за малко да си отдъхнем! После пак ще си поиграем. – опитва се майката да спечели няколко ценни минути спокойствие за себе си и за мъжа си. Прекарали са близо десет дни на морето, а сега е време те също да се завърнат към познатото си ежедневие. Какво да се прави – хората винаги се завръщат. И слава Богу, че е така.

Малко разочарован, Ники насочва изследователското си любопитство към мен. Изразителните му очи ме измерват преценяващо, след което ми подарява най-красивото изплезване, което съм виждал, и се скрива засрамен зад майка си. Веднага поемам предизвикателството и отвръщам на удара с удар. Плезим се един на друг няколко секунди, а той се залива от смях, който ми напомня весело чуруликане на щастливо градско врабче, което е намерило голямо парче хляб под нечия тераса. Вече сме истински железопътни приятели. Започваме сериозен мъжки разговор за играчки, сладолед, кой от нас двамата какъв иска да стане като порасне и какво ли още не. Той иска да работи като полицай, „за да помагам на хората“, както сам ме уверява.

Научавам от него още много и интересни неща: на шест години е, от супата топчета най-много му харесват топчетата, никога не лъже, „защото мама не дава“, има метална количка с дистанционно управление и проблеми със синузита.

Питам го със сериозно изражение, доколкото мога да се сдържа, дали е женен, а той смутено поглежда за помощ майка си, която вече се се смее неудържимо и му подсказва. След това Ники смело повтаря отговора й пред мен: „Не още“.

Оказва се, че и двамата обичаме кюфтета, а това ни сплотява още повече.

На свой ред той ме пита какво работя, а аз се опитвам да му разкажа по възможно най-интересния начин какво е да си даскал.

– Значи ти си госпожа? – казва Ники и ме поглежда с цялото си детско съмнение, с което разполага. Когато си на шест години май е трудно да се съмняваш. Има нещо, което те спира и това е твоята неразколебана все още детска вяра във всичко и всички. Странно е как по-късно от нея остават само жалки отломки. Може би. Вече съм забравил какво е да си на шест години.

– Почти да. – отговарям с примирение,  докато бащата му се извинява с леко неудобство:

– В детската градина са само госпожи и той се бърка. Извинете!

– Няма проблем – отговарям и обяснявам как вече повече от 20 години ме наричат ту „госпожа“, ту „господин“ и накрая реших да бъда нещо средно между двете – „госпожин“.

Следващите два часа изтичат почти неусетно, докато с Ники играем на различни игри. Наближава Пловдив и ние с Валка се приготвяме да слизаме. Преди да излезем от купето присядам до него и казвам:

– Ники, ние трябва да вървим. Това е нашата гара.

Той ме гледа с умните си очи без да каже нищо, а аз довършвам:

– Ще ми обещаеш ли нещо? – питам го, докато той поклаща глава в знак на съгласие, а аз довършвам – Искам да ми обещаеш, че ще си послушен и ще бъдеш добър човек! Ок?

– Какво е „добър човек“? – на свой ред пита детето. Понечвам да му кажа какво значи това според мен, но няма време – влакът бавно намалява своя ход. Трябва да слизаме. Ники сякаш усеща това и побързва да ми спести усилията с думите:

– Мама ще ми обясни как и аз ще го направя. Обещавам ти!

– Страхотно! – казвам и слизаме.

Вече на перона поспираме за миг с Валка и виждаме как Ники се залепил с майка си на стъклото. Няколко мига си махаме за „сбогом“, докато влакът постепенно изчезва в лятната мараня.