„Свети Никола от Залива на подковата“ (Екатерина Костова)
Има такива книги, които така те грабват, че в един момент ти самия започваш да се плашиш, че много скоро текста между двете корици ще свърши, а книгата тъжно ще застане на пост в библиотеката. Тогава започваш да „пестиш“ всяка страница, забавяш умишлено темпото, за да се насладиш по-дълго на магията написаното. Поне при мен е така. За пореден път се убедих в това с помощта на „Свети Никола от Залива на подковата“ и Екатерина Костова. Това е една човешка история, която аз почувствах близка и истинска, без пудра и грим, без фалшиви сантименталности и хепиенд, една семейна история от живота и за живота. Изобщо, едно от основните достойнства на романа е именно откровеността на авторката с читателя. И понеже обожавам класическото българско кино, веднага ми хрумна, че от книгата би излязъл чудесен сценарий за филм.
Сполучливите остроумни метафори, използвани на точното място и в точното време, езикът – достатъчно литературен и достатъчно разбираем за широката публика – са все „бойни“ книжовни техники, които Катя владее почти до съвършенство, а това кара читателя да съпреживява още по-картинно прочетеното.
Усещането за съпричастност към темите и сюжета, към проблемите на героите, се засилва и от умелото използване на историческите събития като фон на случващото се в текста: все познати нам лица и събития от малкия екран и пресата от Прехода и след него.
Ако очаквате някакви морално-етични послания, високо философски авторски напъни, няма да ги откриете в „Свети Никола от Залива на подковата“. Това е така, защото Катя прекалено уважава своите читатели, за да си позволи да ги назидава и да им проповядва морал от амвона на Нейно величество Литературата. Вместо това авторката елегантно открехва вратата на равносметката, майсторски подтиквайки те към самоанализ на собствения ти живот, към размисли за смъртта, за времето и неговата относителност, за всичко онова, което за добро или лошо ни прави хора
