Спомен за Иван Налбантов (1940 – 2021)

Помня първият и единствен път, когато видях Иван Налбантов на живо. Беше една зимна облачна сутрин на автогара „Юг“ в Пловдив преди няколко години. Той чакаше автобуса за София. Бях се качил вече в моя автобус на съседния сектор и понечих да сляза, за да му изкажа уважението си, но в този момент шофьорът ни отиде някъде, затваряйки вратите след себе си. Можех само да го гледам през мръсния прозорец, по който бавно се лепяха падащите тихо снежинки – скромен и някак достолепен човек с благ и смирен поглед, който чакаше. Видях как изведнъж зад него нетърпеливо запристъпва от крак на крак, за да се сгрее, някаква млада жена, увита в голям шал. Той се обърна и я видя. Шофьорът на техния автобус отвори врати. Вместо да се качи, Иван Налбантов се отмести назад, усмихна се с достойнство и даде път на младата дама да влезе първа. Настръхнах. Не беше от студ. Беше от възхищение. Дълбок поклон от мен!