Блог

НЕДЕЛЯ СЛЕДОБЕД

Тя не обичаше неделята. Този ден винаги й носеше усещане за нещо меланхолично, тъжно и недоизказано, като угасващи чувства, които двама души са забравили редовно да подклаждат в камината на своята заедност. Особено трудно й беше в безкрайно дългите неделни следобеди. Тогава се опитваше най-силно да стиска в ръце собствената си самота. Искаше й се да я удуши или поне за миг да я накара да замлъкне. Да спре да чува ехидните й подмятания. Да изкрещи в самодоволното й лице, че така й е добре, че не й трябва никой, за да усеща себе си изпълнена със смисъл и съдържание, но знаеше, че това не е вярно. Тайно мечтаеше за онези мигове, в които той я държеше в обятията си. Тогава се чувстваше едновременно толкова силна и недосегаема, и толкова нежна и женствена. Сякаш някаква невидима броня я пазеше от всичко, от което се страхуваше. После…после всичко се обърка. Те така и не можаха да си поделят вината, раздялата и спомените, а Кристалният дворец на нейното мимолетно щастие се пръсна на хиляди малки парченца като стара електрическа крушка.

Тя помнеше много добре този следобед – беше неделя. Истината сякаш само това и чакаше – дотича запъхтяна отнякъде, размахвайки поучително пред лицето й показалката на своята неизбежност. Така всичките й опити да докаже силата на характера си оставаха напразни.

Хората обичат да се самозалъгват. Странно е, че все още никой не се е сетил да организира състезание по това и да основе международна федерация. А защо не – да направят това спорт-олимпийска дисциплина?! Как ли би звучало в спортните новинарски емисии нещо като:

„Световният рекорд по най-упорито самозалъгване принадлежи на Джон Милтън от гр. Джаксънвил, щата Северна Каролина, който от 1977 г. до днес  отказва да повярва, че Елвис Пресли е мъртъв и не спира да обикаля САЩ, за да го търси“.

Тя превъртя набързо каналите на телевизията. Нищо интересно. Няколко стари филма, които беше гледала безброй пъти. Политически новини, зад които прозираха до болка познати популизъм и безпардонност. И  сериал, който не харесваше.

Отвори телефона си и провери какво се случва във фейсбук. Това я накара отново да осъзнае, че бавно, но сигурно, се превръща в един от безбройните дигитални самотници по света, които живеят в социалните мрежи, споделяйки чуждите радости и преживявания, лишени или лишавайки се сами от собствени такива.  Ядоса се на себе си и захвърли телефона си на дивана.

След малко реши, че едно кафе ще й дойде добре. Зареди кафемашината и докато чакаше спасителната доза гъста черна течност с каймак да потече в чашата й, видя през прозореца как навън заваля. Есенният дъжд бавно започна да барабани по прозорците – тихо, упорито и монотонно.

Погледът й бавно обходи стаята и се спря на скрина, в който пазеше някои вещи от миналото си. Отдавна се канеше да внесе малко ред в това място, пълно със спомени, но все отлагаше. Знаеше, че ще й бъде адски трудно. Въпреки това реши, че ще го направи точно сега. Постави чашата си с готовото кафе близо до себе си и отвори стария шкаф. Първото, което видя, бяха нейните зелени ученически бележници. Спомни си колко се гордееха с нея покойните й родители и как всяка родителска среща и посещението им в училище се превръщаше в истински празник за тях. Това я радваше и я караше да се старае още повече.

Повдигна два албума със снимки, под които се подаде една найлонова чанта. Измъкна я и я разтвори. Видя вътре стария кожен портфейл на баща си. Върна се назад във времето, когато той имаше нещо като свой обичай в края на месеца, когато получаваше заплатата си. Викаше я при себе си, даваше й голям шоколад, слагаше я на коленете си и двамата заедно брояха банкнотите. После ги подреждаха по големина и цвят и ги връчваха на майка й, която беше касиер-счетоводителят в семейството. Това бяха цели 120 лв.! Истинско богатство за едно дете на 12 г. в един малък град по времето на зрелия социализъм. Тя усещаше колко много я обича той по начина, по който й говореше с топлия си глас, прекъсван от време на време от тютюнджийската му кашлица. Обожаваше да се гуши в него и да мирише чистите му дрехи, изпрани от майка й и онзи неповторим аромат на одеколона му за след бръснене.

Заедно с портфейла, в найлоновата чантичка, намери и старата и поизбеляла синя ученическа барета на майка си. Като малка често я слагаше и дълго да се оглеждаше пред старото огледало в спалнята на родителите си. Майка й, минавайки зад нея, я перваше нежно отзад по врата. Баретата се накланяше и закриваше очите й. После двете избухваха в смях и се прегръщаха.

Тя отпи от кафето си и погледна през прозореца. Дъждът продължаваше тихо да разказва своите истории на любопитните прозорци.

Някъде най-отдолу на рафта в скрина откри един стар плик за писма. Отвори го и видя в него сгънат на четири пожълтял кариран лист. Беше писмо, което родителите й бяха изпращали до нея, когато беше две седмици сама на санаториум в Хисаря. Датата на писмото беше 17.08.1986 г. В него, с красивия си старателен почерк, майка й даваше напътствия как да се държи и да бъде послушна, да си ляга навреме, какво и как да яде и да облича, да прочете книгата, която е взела със себе си, и какво съдържа колетът, който са й изпратили по пощата.

Писмото завършваше така:

„Липсваш ни! Когато не си с нас, с бащата ти сякаш живеем на половина. Обичаме те!“.

Тя вдигна глава за миг, а очите й изведнъж се наляха с предателски сълзи. Докато се опитваше да се овладее, се помъчи да си спомни дали им беше отговорила тогава, но не успя.

Отпи нова глътка кафе, стана решително и отиде до масата в ъгъла. Взе един химикал и извади бял лист от тези, които беше заредила в тавата на принтера си. Нагласи се удобно и започна да пише:

„Мили мамо и тате,…“

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *