ОРЕХИ

Беше един от онези есенни дни, в които имаш чувството, че лятото все още не си е отишло. Останало е някак на пук на г-жа Природата и нейните закони, които хората отдавна спряха да спазват, създавайки за успокоение на гузната си съвест безброй екологични организации “с идеална цел”. То обаче е тук и се спотайва зад ъгъла на опустялата улица в този лежерен съботен следобед, който като уличен котарак се припича блажено под лъчите на необичайно жаркото слънце.
Трябваше да изляза до пазара. Имах пионерско поръчение от Валка: краставици, зеле, чушки и още няколко други неща, които могат да се открият във всеки квартален магазин. Бог да благослови тези малки островчета на родната търговия! В тях, освен да си купиш това, което ти трябва, можеш да размениш някоя и друга дума с любезната продавачка. Тя, между другото, ще ти даде компентното си мнение за състоянието на политическия живот в страната или за участниците в някой от популярните риалити формати на различните телевизии. Току-виж към вас се присъединила и някоя квартална баба, със смъкната под брадичката самоделна маска, нещатен сътрудник  на кварталната информационна агенция “Една жена каза” с последните новини от жилищните блокове отсреща. Двете заедно справедливо ще възнегодуват от покачването на цената на олиото, лекарствата и тока. После ще обсъдят последните серии на поредния турски сериал, който разплаква България за пореден път. Ще поспорят кой от тях е по-хубав: “Дъщеря ми” или “Опасно изкушение”, и накрая ще си вземат довиждане.
Излязох от вкъщи, въоръжен със списъка с покупките, телефона си и нашата синя пазарска чанта, която винаги стои окачена на закачалката в антрето. Понякога си мисля, че именно тя е най-търпеливото нещо, което познавам. Ако някой ме попита как си представям търпението, бих го описал точно така – синя пазарска чанта, която виси на закачалката, загубила представа за себе си и за времето.
Веднага усетих жегата навън и първоначално съжалих, че облякох любимия си суитшърт. Стана ми топло. Да, зиморничав съм. Това е един от многото ми недостатъци. Наследил съм го от майка ми, която и днес, въпреки че съм вече на 44 г., ме проверява по телефона дали съм се преоблякъл, за да не настина, и дали съм си сложил жилетка или “нещо друго на гърба”.

Миг по-късно почувствах как отнякъде изневиделица се появи горещ вятър, който приятелски ме погали по лицето. Изпрати ме почти до края на улицата, след което се сети нещо и хукна нанякъде без да ми дава обяснения.
Замислих се отново за списъка с покупките, както и за късния мач на “Ливърпул” срещу “Брентфорд”. Дали хер Клоп ще успее да вдъхнови отново отбора и този сезон? Каквото и да се случи, никога няма да ги подкрепям. Аз съм  фен. Моята работа е да вярвам и да ги подкрепям.
Изведнъж чух силни крясъци някъде пред себе си. Сякаш Българският съюз на истериците провеждаше свой конгрес близо до пазара, до който почти бях стигнал. Малка група от мъже и жени бяха наобиколили някакъв човек, който не можах да видя веднага.
– Махай се оттук! Това място е наше! – чух един дебел басов женски глас, а след това забелязах и притежателката му. Беше ниска закръглена жена с къса коса, изтъркан маскировъчен панталон и елек без ръкави.
След секунди успях да зърна и обекта на тази словесна атака. Млад мургав мъж с изразителни кафяви очи, в които сега имаше страх, решителност и обида. Приличаше на някакво диво животно, което група ловци са поставили до стената.
Беше навил ръкавите на избелялата си блуза, а ръцете му нервно свиваха и отпускаха пръстите му, които бяха почернели. Излъчваше готовност да се защити с тях, ако се наложи.
В краката му стоеше почти пълен платнен чувал с орехи, а до него малко сополиво момче – синът му, както се оказа. Детето изплашено наблюдаваше какво се случва, стискайки в ръка дюнер, който почти беше изяло.
– Не стига, че тия орехи си ги крал, ами и идваш на нашето място да ги продаваш! – извика един младеж с шапка, който стоеше наблизо.
– Не съм. – каза тихо мургавият мъж в своя защита. – Събирахме ги с детето. – посочи той с поглед сина си.
Едва сега забелязах, че дланите и пръстите на малчугана също са почернели, а по лицето му личаха следи от соса на дюнера.
– Тия ги разправяй на някой друг! – викна този път жената с късата коса и маскировъчния панталон.
Усещах как стоя и не правя нищо. В този момент бях просто един от зяпачите. Чувах в главата си гласовете на моите предразсъдъци, завещани ми през вековете, както и чувството си за самосъхранение, което ми прошепна с предупредителен тон:

“Не се бъркай! Това не е твоя работа!”.
– Абе к’во му се обяснявате на тоя мръсен… – извика младежът с шапката, но не довърши.
Мургавият мъж не каза нищо. Сякаш нещо се счупи в него. Решимостта му да отстоява себе си и правото си да продаде орехите си на това място, изведнъж се превърна в обида и огорчение. Тълпата млъкна. Той завърза чувала с орехите с някакъв канап, който извади от джоба си. Обърна се към детето и му каза нещо на езика, който са говорили предците им в Индия още в зората на Великото преселение на народите. После качи чувала на рамото и двамата си проправиха път пред наобиколилите ги обвинители и зяпачи.
Точно преди да завият зад ъгъла и да изчезнат детето се извърна и ме погледна с големите си, като маслини, красиви очи. Отхапа от дюнера си и хвана здраво баща си за ръка.
Усетих, че се изпотявам и изчервявам, че потъвам лека-полека в някаква невидима бездна, която се разтвори точно под мен. Помислих, че е от горещият вятър, който се беше върнал и проверяваше дали картончетата с цените по сергиите са добре закрепени.
Много ми се  искаше да е той, но знаех, че е нещо съвсем различно. Беше срамът ми, който май също беше излязъл на пазар.