„Златната чаша“ (Джон Стайнбек)
Не, съм съгласен с онези, които си позволяват да разделят книгите на „силни“ и „слаби“. Това е прекалено наивно, елементарно и удобно по странен профански начин. По силата на тази вулгарна логика много често такива „специалисти“ си позволяват да определят първата книга на Джон Стайнбек („Златната чаша“) като „слаба“. Междувпрочем, същият наивно-просташки подход се прилага и към „Мансардата на бляновете“ на Ремарк. Примерите са много, но няма да ги удостоя с вниманието си точно сега. На такива „експерти“ ще кажа само едно:
– Долу мръсните ръце от Стайнбек! Не сте достойни!
За мен книгите се разделят на такива, в които можеш да откриеш нещо за себе си, и такива, които по една или друга причина, остават някак незасечени от собствения ти интелектуален радар. А и човек взема толкова от една книга, колкото може да носи със себе си в своята душевна раница.
Бях изчел целият Стайнбек с изключение именно на „Златната чаша“ и някои писма и есета. Затова, когато реших да започна да го препрочитам, започнах точно с нея.
За мен това е един чудесен приключенски роман, който по нищо не отстъпва на класиките в жанра. В него има пътешествия в екзотични земи, пиратски кораби, златно съкровище, любовна история, вечните теми за приятелството, предателството и човешкия стремеж към щастие. Увлекателно и интересно четиво, което за съжаление не прочетох, когато е трябвало: на 14 – 15 г. Но – „по-добре късно, отколкото прекалено късно“.
Пропускът е поправен. Златната чаша е намерена! Вдигаме платната, капитан Морган! Пълен напред!
P.S. Пет звезди от мен в Goodreads