Джеси беше стар мъжки фокстериер с благ характер и изразителни, малко тъжни очи, които сякаш говореха на всеки, който с душата си умееше да разбира този тайнствен език. Е, понякога беше малко своенравен по време на лов и забравяше да се подчинява навреме на командите на собственика си – дядо Миро. Старецът обаче го обичаше и не му се сърдеше. Гълчеше го нежно и съвсем протоколно и го наричаше „калпазанин“. А след като получи инфаркт преди три години, спря да ходи на лов и да използва инстинктите на Джеси, който се превърна преди всичко в негов единствен другар в живота. Двамата живееха честити в старата схлупена къща, точно срещу градския…

Той не отиваше никъде. Нахлупил старата си филцова шапка и загърнат в овехтелия си син балтон, вървеше без цел и без посока по улиците на малкия сив град, в който беше роден преди повече от седемдесет години. Възрастните хора умеят това. Те често излизат навън просто ей така, без конкретна причина. Искат само да споделят самотата си с непознатите минувачи по улиците. Да свалят за малко от духовните си рамене този невидим товар, с който всеки ден изкачват Планината на своето ежедневие. Да „убият“ няколко часа. Времето минава особено бавно, когато осъзнаеш, че вече не си нужен някому така, както преди. Нищо чудно именно това да се окаже и една…

Тя седи на старата зелена пейка отстрани на градския пазар, точно между павилиона за скара и кафе машината, на която гордо се пъчи метална табела с надпис „Търкай тук“. Стъпила е на част от счупена щайга, за да пази, доколкото е възможно, краката си от сухия декемврийски студ, който обикаля сергиите с праз, тикви, ябълки и всичко, което може да се намери по това време на годината. Този нагъл бездомник се шляе безцелно наоколо. Спира се тук-там. Щипе безразборно купувачи и продавачи по измръзналите лица, а щом му омръзне, хуква да проверява нещо в гаражите на близкия жилищен блок. Пуши й се, но й е студено и това засега надделява…