ДЕСЕТ ДНИ ПРЕДИ КОЛЕДА - Блогът на Илия Михайлов

Тя седи на старата зелена пейка отстрани на градския пазар, точно между павилиона за скара и кафе машината, на която гордо се пъчи метална табела с надпис “Търкай тук”.

Стъпила е на част от счупена щайга, за да пази, доколкото е възможно, краката си от сухия декемврийски студ, който обикаля сергиите с праз, тикви, ябълки и всичко, което може да се намери по това време на годината. Този нагъл бездомник се шляе безцелно наоколо. Спира се тук-там. Щипе безразборно купувачи и продавачи по измръзналите лица, а щом му омръзне, хуква да проверява нещо в гаражите на близкия жилищен блок.

Пуши й се, но й е студено и това засега надделява над страстния пушач, който живее в нея още от времето, когато цялата страна всяка вечер си задаваше един и същ въпрос: “Кой уби Лора Палмър?”. Бяха хубави години, но тогава тя все още не го осъзнаваше. По стара, колкото света, традиция човек често оценява нещо едва, след като го загуби.

През няколко минути вади ръцете си от джобовете на кафявото си яке от промазан плат, духва енергично в шепите си един-два пъти, за да ги стопли и отново ги прибира. Усеща как обветреното й лице и зачервените й бузи се превръщат в нещо като церемониална африканска маска и си обещава, че ще си купи онзи крем от 22 лв., който й се стори прекалено скъп миналия месец. Каквото ще да става, ще си го вземе! Един път се живее!

Докато гледа как младият продавач на кюфтета и кебапчета отсреща се суети около скарата си, като истински алхимик, тя осъзнава, че вече почти цяла седмица е тук. Продава елхи, но все още никой не ги купува. Вярно е, че до Коледа има около десетина дни, но усеща, че нещо не е както предишни години. Хората сякаш не са сигурни, че празникът ще го има, че някой няма да го отмени в последния момент поради покачване броя или процентите в нечия статистика. Затова, като че ли, избират по-скромния и тих начин да отбележат събитието, вълнуващо целия християнски свят. Умориха се да се страхуват може би. Може би им писна, но все пак си имат “едно наум” за заплахата, чието име започва с поредната буква от гръцката азбука. Но какво е Коледа без елха в един дом и без “Сам вкъщи”, разбира се? Все едно да ти сервират шкембе чорба без оцет и чесън. Или да видиш Къци Вапцаров по телевизията, но без Колелото на късмета. Няма същият вкус, същият мирис, същото усещане.

Мисли за дъщеря си, която работи и живее в Гърция. Не се е прибирала вече цяла година. Мисли и за мъжа си, който отново е някъде по пътищата на Европа с камиона си. Откакто работи като международен шофьор, го вижда все по-рядко, за по няколко дни в месеца. И двамата й липсват – всеки по свой собствен начин. Без тях в семейната гарсониера е толкова празно, пълно със спомени и тишина, сякаш полепнали по стените и мебелите. Понякога дори не й се прибира, защото знае, че ще намери чехлите си точно на същото място, където ги е оставила сутринта преди да излезе.

Тя все пак пали цигара, загледана в градския пейзаж около себе си – къщи, блокове, улица с няколко неравности и препятствия по нея. Спомня си как като момиче колекционираше пощенски картички. Изгледи от красивите места на България и чужбина. Проумя още тогава колко лесно е да видиш красотата в нейния рафиниран вид – колосана, полирана и шлифована. Лесно е да я разпознаеш в снимка на плаж със ситен пясък и платнен хамак, опънат между две палми точно на брега на океана. По-трудно е обаче да я откриеш в това, което в този момент виждаш пред себе си. А пред нея е стар панелен блок с прострени по терасите гащи, чорапи и тениски. На преден план вижда детска площадка, в която от всички катерушки само една е здрава – ръждясалата метална космическа ракета от времето на зрелия социализъм. Сякаш безмълвно доказателство за надпреварата във въоръжаването по времето на Студената война.

– Добър ден! – чува тя изведнъж леко басов, но топъл глас, който идва някъде отстрани. Обръща се и вижда пред себе си плешив мъж с очила, който много прилича на големия й братовчед от Стара Загора, а и изглежда на неговите години. Облечен е в домашен панталон и разкопчано яке. Личи си, че е излязъл набързо от вкъщи, за да си купи нещо. Стиска в ръка пълна пазарска чанта на цветя и сгънат на две вестник.

“Боже! Все още има хора, които си купуват и четат вестници!” е първата й мисъл.

Тя му се усмихва дружелюбно, като на потенциален клиент, прави последно дърпане от цигарата си, и отговаря с очакване на поръчка:

– Здравейте! Какво ще обичате?

Възрастният мъж спира за момент и я пита:

– Как е днес? Продадохте ли нещо?

Тя поклаща отрицателно глава с тъжна примиреност и няколко процента безразличие.

– Е, нищо. – казва окуражително мъжът. – Денят е пред Вас. – след това намества очилата си и понечва да си тръгне.

Тя му благодари вяло, но няколко мига по-късно изведнъж й идва една коледна идея.

– Чакайте за момент! – провиква се след него. Взема от земята най-близката елхичка и му я подава:

– Моля, вземете я. Подарък от мен.

Мъжът леко се стъписва и дори инстинктивно придърпва двата края на разкопчаното си яке. Не всеки ден някой предлага Добро ей така – безвъзмездно. Дефицитна стока си е днес. Кой знае защо, точно в този момент, тя си спомня за разказа на първия българин, посетил манастира Шаолин в Китай. Първото нещо, което местните го питали, било „Ял ли си?“, след което му предлагали храна. Странни хора са това китайците. Не можеш да ги разбереш.

Мъжът на свой ред й отвръща:

– Благодаря Ви! Не мога да я приема.

– Но защо? – настоява тя. – Това е просто малък подарък за празниците. Нещо като коледно “сефте”. Дай Боже да тръгне след това и да продам всичко, че се настудувах тук!

Мъжът се усмихва като човек, връхлетян ненадейно от ескадрила спомени. Закопчава якето си, приготвяйки се за по-дълъг разговор:

– Когато бях малък, майка ми беше учителка в едно село там. – обяснява той, посочвайки с глава побелелите склонове на Родопите. – В двора на училището имаше елхички. Като дойдеше това време от годината, всички деца се надпреварвахме да ги украсяваме – така, както са си – живи. Правехме хартиени гирлянди, играчки от памук и звезди от картон. Имаше сняг до коленете. Помня как обувките ми бързо пропускаха, а чорапите ми ставаха вир вода. Но бяхме щастливи, да му се не види! Бяхме щастливи. – прави малка пауза и я поглежда, за да се увери, че тя го слуша. После продължава:

– Всичко беше толкова бяло, толкова истинско. И хората, и зимите. – довършва мъжът своето пътуване в Света на детството си и млъква замислено за момент. После се сеща нещо и добавя:

– Майка ми не обичаше нито мъртвите цветя, нито мъртвите дървета. Наследих го от нея. Но Ви благодаря от сърце! Много сте мила. Може да зарадвате някой друг.

Тя се чуди защо й разказва това и то точно на нея – случайната непозната. Но веднага се сеща, че всъщност той го прави заради самия себе си. Някаква странна форма на духовен ексхибиционизъм, която позволява на някои хора да останат насаме със себе си, като използват за целта някой друг, който е наблизо, за нещо като декор.

Мъжът благодари още веднъж и си тръгва, когато тя го пита на изпроводяк:

– Какво стана после?

Той я поглежда в очите без да му е нужно уточнение на този така общ въпрос:

– После… после почти всички, на които ни беше ред, пораснахме и остаряхме. А училището го затвориха преди няколко години. Няма деца за него. Но, знаете ли, две от елхичките все още стоят в двора. Винаги, когато ходя в селото, се отбивам, за да ги видя.

Най-накрая двамата си вземат довиждане и всеки отново се връща в своя свят.

Тя решава, че е време за поредното кафе. Третото за днес. Вади монета и я пуска в машината. Напитката скоро е готова. Взема картонената чаша с топла течност в ръце, отпива блажено първата глътка и дълго гледа към заснежените склонове на планината.