Блог

РАЗХОДКА

Той не отиваше никъде. Нахлупил старата си филцова шапка и загърнат в овехтелия си син балтон, вървеше без цел и без посока по улиците на малкия сив град, в който беше роден преди повече от седемдесет години.

Възрастните хора умеят това. Те често излизат навън просто ей така, без конкретна причина. Искат само да споделят самотата си с непознатите минувачи по улиците. Да свалят за малко от духовните си рамене този невидим товар, с който всеки ден изкачват Планината на своето ежедневие. Да „убият“ няколко часа. Времето минава особено бавно, когато осъзнаеш, че вече не си нужен някому така, както преди. Нищо чудно именно това да се окаже и една от тайните на човешкото здраве и дълголетие – усещането, че си полезен, че някой се нуждае от теб. Това е едно от нещата, които осмислят съществуването и го превръщат в живот.

Вятърът беше студен и нахален, но ниското зимно слънце караше стареца да се чувства някак по-ведро. Той дори се усмихна в душата си, която точно в този момент приличаше на разхвърляна стая, в която някой беше разпръснал, като дрехи на закачалки, спомените му. Преди време той се стараеше да подрежда тази стая, да я привежда в приличен вид, очаквайки гости – нови и непознати все още мисли, чувства и хора. Но в един момент разбра, че няма смисъл от това, че така дори е по-удобно за него самия. Така всичко, което имаше, му беше под ръка, без да се налага да го търси.

Качи се на каменния мост, по който от време на време профучаваше някой автомобил, бързащ за някъде. Спря се за малко, за да погледа мътните води на реката, в която през лятото, като деца, се къпеха с приятелите му от махалата. Понякога прекарваха там по цял ден без да усетят как минава той. Гонеха се по тревясалия бряг. Ловяха риба. Говореха си за какво ли не. Смееха се. Бяха щастливи по най-чистия и истински начин.

Поредната колона от автомобили мина покрай него и той реши да продължи по пътя си. Слезе от моста и се отправи към центъра на града. Скоро пред него се показа киното. Тук беше гледал безброй съветски и индийски филми. Тук беше целунал за пръв път момиче. Спомни си как цяла седмица събираше кураж за това. Помнеше и името на момичето, но не успя да си спомни добре лицето й. Сякаш с времето то беше избледняло в паметта му. Помнеше обаче уханието на косата й, което беше първото нещо, което усети, навеждайки се треперещ от вълнение към нея със затворени очи, за да я целуне. След прожекцията двамата поеха по главната улица, където всяка вечер имаше „движение“, в което хората от града се разхождаха напред-назад. Срещаха се. Спираха се, за да поговорят и след това продължаваха разходката си. Той дори се престраши и я държа няколко минути за ръка. Беше толкова горд и доволен.

Киното не работеше от няколко години. Стоеше само сградата – като истински градски Мемориал на отминалата младост на толкова много хора.

Една млада жена с малко дете го задмина, а след нея и с един малчуган по спортен екип на футболния отбор на града, който беше облякъл върху клин и блуза с дълъг ръкав. Старецът приближаваше училището, в което той самият беше учил цели осем години. Видя как малкият футболист влезе в двора, а след него и жената с детето.

Спря на оградата. Загърна се по-добре с балтона си и провери дали шапката му е добре нахлупена. Гледаше сградата, в която беше израснал, тичайки по коридорите й, които тогава му се струваха огромни. Спомни си за красивата мозайка по пода, която беше чисто нова. А той и съучениците му сваляха обувките си и се пързаляха по чорапи по нея. На стената стоеше портретът на Ленин, но за тях тогава той беше просто плешивият чичко, който ги гледаше лошо от високо.

Старецът въздъхна тихо в шала си и сгря с дъха си измръзналото си лице, което старателно беше избръснал преди да излезе тази сутрин. Погледът му се спря върху голите клони на стария чинар. Под неговата сянка бяха играли толкова много футболни мачове като ученици. Тичаха след топката по поляната с детелина, която по онова време представляваше училищния двор преди да го асфалтират няколко години по-късно.

Там правеха снежен човек през зимата. Там пишеха забравени домашни работи или просто седяха и си разказваха разни истории или книги, които четяха. Първата книга, която прочете, като юноша, беше „Островът на съкровищата“. Отне му две зимни вечери и после няколко пъти жадно я препрочиташе отново и отново през лятната ваканция.

Студеният вятър отново напомни за себе си. Той разбра, че е време да се връща. Трябваше да купи някои неща от магазина преди да се прибере в празния си апартамент.

Преди да се обърне и да тръгне обратно надолу по улицата, старецът огледа още веднъж двора на училището. Двама малчугани се гонеха край физкултурния салон, докато училищният звънец бодро оповести края на поредния учебен час.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *