45…50

Голямо междучасие. Двадесет минути лично време. Тичам по най-бързия начин до кафе машината. Декемврийското слънце дава всичко от себе си, но студът е пронизващ.
Преди да вляза в учителската стая минавам покрай нашия Коледен базар. Със събраните средства ще се закупят хранителни продукти за нуждаещи се самотни стари хора. Вчера си купих една красота, но се спирам за момент, за да се полюбувам отново. Няколко шестокласници ме обстрелват с един и същ въпрос:
– Колко имам на теста?
Отговарям на всички по един и същ начин:
– Да чуя причините за Покръстването и решенията на Преславския събор и ще ти кажа оценката.
Няма желаещи, а и време. Баничките в павилиона отсреща ще свършат.
Влизам с кафето в стаята, за да му се насладя. Остават ми 12 минути. На вратата се чука. Търсят ме. Гери и Мони от моя клас. В същия момент включвам, че събирахме пари с децата за коледна украса на класната стая.
– С класа решихме нещо. – казват момичетата. Вадят един лист от тетрадка, защипан с телбод, и ми го подават. – Вместо да дадем тези пари за украса, искаме да ги дарим за благотворителния базар. Само 45 лв. са, но все пак…
Усещам как настръхвам от гордост, умиление и благодарност. Иска ми се да изкрещя много силно, така че да ме чуят всички:
– Хорааааа, аз съм класния на 11. А клас! Чувате лиииии?! Обичам тези млади хора и се гордея с тях!
Минути по-късно четвъртият час вече е започнал. В средновековна България сме с шести клас. Вратата на стаята се отваря. Отново са Гери и Мони:
– Събрахме още пет лева, за да станат точно 50. Ето ги.
Не успявам да кажа нищо. Просълзявам се. Обръщам се с гръб засрамено, въпреки че това са сълзи от щастие. Овладявам се някак и казвам:
– Хайде сега да направим упражненията на следващата страница.