“Интервю” (Цилия Лачева), 1976 г.
Убедил съм се с годините, че няма “силни” и “слаби” книги. От една книга човек взима толкова, колкото успее да побере в душевната си раница. Толкова, колкото съумее да разкодира от посланията в нея. Защото книгата, освен всичко друго, е и съвкупност от послания. И ако в момента, в който четеш даден роман, сетивата ти са “настроени” на същите честоти, като тези на автора, значи със сигурност ще успееш да вземеш колкото може повече за себе си. Да откриеш повече свои дестинации на тази своеобразна карта от мисли и чувства, каквато е всяка книга.
В този смисъл “Интервю” на Цилия Лачева, за мен, е роман за любовта. Оставям настрани идеологическата сянка на книгата, която между другото е много елегантно представена, без агресивни и утопични крайности. Пред читателя се разкрива образът на работещата, силна и еманципирана жена, която ръководи цяла фабрика с две хиляди тъкачки. Но в същото време, отвътре, тя остава слабата и лесно ранима душа, копнееща за любовта, която никога няма да получи. Това я прави сложен образ, който често пъти става фон за по-земните и постижими желания на всички, които са около нея. Но нима има нещо по-земно и истинско от желанието да обичаш и да бъдеш обичан?
