КАБИНЕТЪТ ЗА ВАКСИНИ

– И тая събота ми отиде на вятъра. – замислено каза докторът, докато сипваше гореща вода в разтворимото си кафе в бялата порцеланова чаша със син кант. – Можех вече да съм за риба. Намерил съм едно място, дето кълве като за световно. Пускаш – вадиш. Няма празно.
За него риболовът беше стара страст, която след раздялата с жена му се превърна в нещо като терапия. Обичаше да прекарва дълги часове сам, загледан в мътните води на реката, която минаваше край малкия град. Да съзерцава, да си спомня, да премисля. Рибата отдавна не беше негова цел, а оправданието, което използваше, за да избяга от всички в света на тишината. Оставаше там сам със себе си. Обвиняваше се и се самонаказваше на спокойствие. Понякога самосъжалението му крещеше от другия бряг. Привличаше за миг вниманието му, но той бързо го прогонваше.
В дежурния кабинет за поставяне на ваксини бяха само той и младата медицинска сестра, която вече беше извадила своята термочаша с билков чай и го пиеше бавно, на малки глътки. Тя погледна стенния календар на фармацевтичната компания, който висеше пред нея, и не каза нищо. Като че ли пресмяташе нещо на ум, но после се отказа, поклащайки многозначително глава.
– Ти какво ще правиш утре, Георгиева? – обърна се към нея лекарят, докато разбъркваше кафето си. – Поне неделята трябва да уважим по някакъв начин. Едно време, с жена ми, почти всяка неделя ходехме в планината.
– Още не знам, докторе. – отговори младата жена. – Чакам Иван да си дойде от София.
– Абе вие двамата кога най-после ще се ожените? – попита лекарят. – Така ли все ще я карате?
Медицинската сестра леко се изчерви и сведе поглед от неудобство без да отговори.
– Време ви е. – каза докторът с повелителен тон, на който дори бог Посейдон би завидял.
“Защо някои хора си мислят, че имат право да се месят в живота на другите?” – помисли си Георгиева. Понечи да обясни на събеседника си, че нещата не са толкова прости, колкото на него му изглеждат. Че живеят с майка си в две стаи. Че Иван има само двете си сръчни ръце и винаги е разчитал само и единствено на себе си. Че понякога й изглежда толкова трудно да продължи да вярва в думата “заедно”, че… Понечи, но не каза нищо. Само се усмихна и отпи от чая си.
– Ти не ме гледай мен. – продължи монолога си докторът. – Аз не съм пример за семеен човек, но семейството е велико нещо.
Георгиева сякаш събра смелост и реши да отвърне и тя с един удар под кръста:
– Защо тогава се разведохте, докторе?
Той се усмихна, стисна юмруци в джобовете на бялата си престилка и отговори:
– Защото бях глупак. Приех я за даденост. Спрях да се боря за нея. И накрая я изгубих. Така става с нещата, които спираме да забелязваме.
Настъпи неловко мълчание. Лекарят сякаш го досрамя, че е свалил дрехите на душата си пред тази почти непозната млада жена, с която работеха от няколко месеца. Тя, от своя страна, се почувства неудобно, че е станала свидетел на това.
Няколко минути по-късно на вратата се почука.
– Влез! – каза докторът. Сложи на лицето си медицинската си маска и отново пъхна ръце в джобовете на бялата си престилка. Това беше негов стар навик, с който мислеше, че си придава важност и излъчва авторитет пред пациентите и колегите си.
Вратата се отвори и пред тях се показа човек, който наскоро беше прехвърлил шестдесетте.
– Аз… такова…за ваксина де. – смотолеви той. После се сети, че пропуска нещо и добави: – Добър ден!
Докторът и сестрата го поздравиха, поискаха му лична карта. Казаха му да свали пуловера и ризата си и да се приготви.
С ловко движение лекарят постави инжекцията, а сестрата залепи с парче лейкопласт памуче със спирт върху мястото на убождането от иглата.
– Постойте тук една-две минути. – каза тя на човека, който приседна на медицинското легло. Някакво напрежение и страх, с които се беше борил цяла сутрин, напускаха лицето му като войници, които дезертират от фронта.
– Дойдох заради внучето. – обясни той, докато се обличаше. Сестрата го погледна въпросително, а той обясни:
– Не го пускат при мен вече няколко седмици. Виждам го само по телефона. Дъщерята каза, че трябва да се ваксинирам, защото ги е страх. Та затова. Аз иначе много-много не вярвам.
Докторът смръщи лице, но замълча, преглъщайки няколко ругатни, които щяха да го бутнат надолу по стълбите на собствения му гняв.
Човекът почака още малко с пръсти върху мястото на инжекцията, след това благодари и си излезе.
– Ей такива – като този, дето много-много не вярват… – избухна лекарят, но не довърши, защото някой относно почука на вратата на кабинета.
– Влез! – каза сестрата, за да даде време на доктора да се овладее. Той пое дълбоко въздух, отпи от кафето си и стисна отново юмруци в джобовете на бялата си престилка.