На перона съм. Потропвам ритуално с големите си туристически обувки, за да се стопля. (Добре, че днес си обух по-дебелите чорапи). Сякаш танцуваме някакъв странен зимен танц с поредната студена януарска сутрин. Тя ме държи здраво в ледената си прегръдката, а аз я настъпвам непохватно от време на време. Въртим се заедно под козирката, докато бавно оглеждам гарата и всички пътуващи братя и сестри. Виждам как дъждът упорито продължава да вали. Усещам желанието, което напира у него, да превърне ситните си капчици в бели пухкави снежинки, но все още като че ли събира смелост за тази магическа метаморфоза. Прилича на дете, което се засилва да скочи от малкото си дървено…